Вашата колекция е празна
…Сега ми се струва невероятно, че стоя пред компютъра и с всяко погалване на клавишите викам образа, гласа, усмивката й. Тя ми се доверява и се “отключва” пред мен – така, както десетки пъти отключваше тежката врата на “Дондуков”…….., която пазеше нейния свят от любопитни или недоброжелателни очи.
- Ще пием ли кафе – питаше, - или първо да повикаме Дора, тя е горе…, сутринта ми се обади.
Цял един свят, който днес е другаде. Друг е навярно и домът на Лика Янко – не знам, не съм влизала там, откакто я няма. И както често става в живота – зад една врата остана затворена цяла човешка пътека, която свързваше няколко души. Животът и Смъртта не гледат къде стъпват, нито къде забавят крачка и къде спират…Тогава този дом беше жив и винаги пълен с хора. Жива беше Лика, заради която идваха всички, и които тя по един удивително прост и детски начин покоряваше и облъчваше с усмивката си и с винаги удивените си сини очи. Живи бяха още Петър и Данка – брат й и сестра й, с които тя споделяше една голяма тайна – тайната на преселението на рода им от Албания… Баща им беше взел съдбоносното решение. Самата Лика се беше родила в София, “Дондуков”- “Александър Невски”-“Шипка” – това беше нейният малък и голям свят, като се изключат пътуванията преди години с триножник на рамо през Родопите понякога заедно със Славка Денева и Дора Кънчева, друг път – с Олга Вълнарова и Ваня Дечева; като се изключат кратките спирки край морето през лятото, най-често в Созопол и Варна…
- Ще ми донесеш ли камъчета и мидички от морето, може и поизгладени от водата стъкълца… Нали знаеш къде ги слагам?...
По стените, буквално “тапицирани” с нейните картини, винаги навреме откривах новите. По-късно в светещите очи на момиче, в усмивката на Евридика, в стълбата, протегната до небето, колажирани на най-неочаквани места, откривах и “своите” камъчета, които допълваха картините й така, че те изумително наподобяваха неподправена детска приказка… Лика ме водеше из тая приказка, сякаш дете за кратко ми отстъпваше любимата си играчка. Самата тя се радваше и умееше да предизвика радост и в моите очи.
- Хайде, стига сте приказвали – сопваше й се понякога по-сприхавата Данка и ни под каняше да седнем край продълговатата холна масичка, за да си изпием кафето. Под стъклото на тази масичка бяха неизменно плътно подредени най-причудливо обагрени есенни листа от клен и кестен.
- Когато природата рисува, тя се забавлява – “хващаше” погледа ми Лика, затова така красиво са изрисувани и листата…Нали?
Повтаряше въпроса си, докато не получи чакания отговор… Понякога при нас от горния етаж слизаше и Дора Миланова, с която ги свързваше старо и сърдечно приятелство. Над канапето зад нас пък беше Стойка, с вълшебната си цигулка – един от най-сполучливите портрети, които Лика Янко остави… В този стар апартамент с високи тавани, с една изчистена библейска простота на сюжетите /и по стените, и сред тях!/ често времето беше последното, за което се сещахме. Думите подреждаха някаква сюрреалистична слънчева мозайка. Беше ни спокойно и уютно. Нямаше пози и престореност. Всичко беше съвършено и просто – като Ликините картини по стените, в които изкачването и слизането по колажираните й с въженца стълби, беше еднакво трудно и еднакво лесно – просто, защото беше въпрос на философия… Понякога Дора разказваше за последното си пътуване, друг път Лика вметваше: “А бялата боичка все не ми достига!”Светът не ставаше по-бял, а по-неспокоен, но тя изведнъж сменяше темата:
- Няма ли да си почетем поезия?!
И ме гледаше така настойчиво, като че ли поезията можеше да бъде панацеята на този разболял се и оскъден откъм бяло свят…
Веднъж пък ме изненада:
Вперихме очи в нея, а тя доби тайнствен и малко палав вид, като на дете, което е готово да си признае поредната пакост…
- Обожавах го! И веднъж ми се случи по време на една френска изложба да го видя сред залата. Той върви, а аз – след него. Вървя и неотстъпно го следвам. А погледът ми – все в ръцете му, скръстени отзад, на гърба. За първи път виждах ръцете му “на живо”, а не на снимка или рисунка.Такива чувствителни и изразителни пръсти не бях виждала. И внезапно ми се прииска да ги пипна тези ръце… - тук тя сниши глава между раменете си, като че ли в момента преживява неудобството от нелепото си хрумване. – Приближих още малко и - пип! Пипнах ги. После се уплаших. А той се обърна и се засмя искрено. И ме заговори. За изложбата ме заговори, за френските художници.
Казах му, че много обичам Дега, особено балерините му, че като по-малка съм се записала да играя балет, за да изучавам движенията им. С какъв ум съм му разправяла тези неща?! А той: “Да, Дега е голям художник. Художник на движението.” Откъде набрах кураж тогава, та му казах: ”И Вие сте голям художник! Много голям!” А после внезапно млъкнах объркано. Той пак добродушно се засмя и ми рече: “Аз съм само толкова голям, колкото да мога да разпознавам наистина големите.” Е, кажи ми, Ели, има ли днес такива хора?...
Оттам, откъдето звучи сега гласът й, този въпрос придобива съвсем ново звучене.
Иска ми се да й отговоря, но нещо стяга гърлото ми и ми пречи. Толкова неща не успях да й кажа. Не успях да й обясня и мълчанието си за дълги периоди. И сега се чувствам като длъжница, също като пред оная циганка по “Граф Игнатиев”, от която веднъж купих мартеници. Всичките си мартеници за близки и приятели купих от нея. Беше студен ден в края на февруари преди няколко години. Жената току-що си беше подредила масата със стоката и ми се зарадва, че й правя такова щедро сефте. Беше рано сутринта и тя още нямаше дребни пари за ресто. Нямах дребни и аз и й подадох едра банкнота. Тя се засуети, къде да развали парите, а и не искаше да пропусне първата си клиентка. Тогава аз започнах да търся из чантата, из всичките си джобове…
Събирах, събирах, доста пари се оказа, че успях да събера, почти можех да си платя всичките мартеници, само 30 стотинки не ми достигаха. Предложих на жената да върна една мартеница, за да се събера в наличната сума. А тя: “И дума да не става! Хора сме, няма да ме излъжеш. Като минаваш днес оттук, ще ми ги дадеш тези 30 стотинки.”
После работата ме отнесе. Успях да се върна на мястото чак след обед. Циганката я нямаше. Привечер минах пак. От нея нямаше и помен. И останах длъжница с 30 стотинки. И сега чувам гласа й: “Хора сме, няма да ме излъжеш!”… Неказаните навреме добри думи са като неиздължените дългове. Така се чувствам днес и пред Лика. А такова нежно приятелство ни свързваше с нея. Някъде другаде, на небето може би, беше решено това. Заслугата не е моя. Случаят и Легендата ни срещнаха – и двамата са пожизнени агенти в едно бюро за запознанства. Не, не търся ефектни словесни конструкции. Наистина всичко като че беше извън нашето поле на инициатива. Или кой знае?...
Впрочем, за легендата Лика Янко бяхме чували – и аз, и съпругът ми Валерий Д. Пощаров, тогава все още – директор на държавната галерия в Добрич. Галерия “Кавалет” във Варна щеше да се появи едва след няколко години. По това време тя не беше още планирана перспектива. Още по-малко пък можехме да предположим, че тази варненска галерия ще бъде последното празнично убежище за картините на Лика Янко. Но за това – по-нататък…
За тази художничка се говореше какво ли не. Бяхме виждали нейни репродукции. Картини на живо – не. Приказката я кръстосваше с имената на Аксиния Джурова и Димитър Аврамов. Легендата под сурдинка добавяше и нещо за някакви дипломати, които обикаляли ателието й и за това, как мокри още отнасяли картините й; за разчупване на канони, за вътрешна свобода и какво ли не… Изкачвали бяхме стълбите към чии ли не ателиета, но с Лика не се познавахме. До далечната вече 1988 г., когато Случаят ни направи подарък. Случаят в този момент се казваше Марта Игнатова и работеше в СБХ. Бяха близки с Валерий и разбрала за интереса му към тази авторка, Мартето с характерната й отзивчивост беше обещала запознанство.
- Това е съвършено друга зона, Валерий – беше му казала тя. – Ще видиш и сам. Тази врата не се отваря пред всекиго, но отвори ли се, значи са те приели с доверие и топлота.
Разбира се, и самата Марта не можеше да предположи, че слага началото на приятелство – тихо и непарадно, без излишни формални жестове, без силни декларативни думи, една хармония на земна /или небесна!/ философия, едно съзвучие на мисли, чувства и светогледи… Тези сценарии се пишат обикновено не на земята… И Лика, която имаше вкус към иреалното, още при първите ни срещи заговори за това. Оказа се, че според тези нейни мерки сме “звездни посестрими” – тя беше зодия “Риби” /родена е на 19 март/, а аз – зодия “Рак”. Някаква нейна приятелка, която се занимаваше с тези неща, изчисли, че сме “кръстосани” двойно, т.е. – нейният втори знак е “Рак”, а моят втори – “Риби”. Слушах с известно любопитство, но и с усмивка за тези й “открития”, защото имах вече специално отношение към подобен вид булевардна литература, заляла книжарници и сергии. Но Лика, очарована от случайни сходства на реакции и идеи между нас - случваше се дори и с едни и същи думи едновременно да ги изразяваме – не пропущаше да отбележи:
- Ето, виждаш ли, ние всъщност с тебе се познаваме от много, много отдавна, от друг живот…
Междувременно на популярната в следващите години площадна сцена се разигра един евтин и банален спектакъл, чиито елементарни етюди все още се прокрадват в обществения ни театър и завесата все не пада, и не пада… Годините на митингите, дюдюканията на човек срещу човека, сриването на ценностни системи и идеали, обезчовечаването на нравите, преподреждането на мазни и белязани карти в още по-мазното тесте, оставянето на човека на духа без внимание /кой ти мисли за дух във време на разпасаната вълча материалност?!/ - всичко това естествено се промъкваше и в нашите разговори. Върху лицето на Лика лягаше сянка – естествена реакция на хуманитарист по душа. Бялата боичка системно не й достигаше, а тя все повече имаше необходимост да затвори своя свят в белите пространства на пестеливите си до притчовост картини. Помня, че по това време й носехме от Париж кутии с бяла маслена боя…От магазините започнаха да изчезват стоки от първа необходимост – още един повод за тревога. Тя беше като дете, което се обърква сред делничните неща от живота. А и Петър ставаше все по-зле, вече рядко излизаше от стаята си… От този период ни е последната нейна картина, носеща знака на една по-ранна цветност – “Родопски моми” - композиция върху дърво, от която пресъздадени почти иконографски, са вплетени пет родопски момичета с мадонско излъчване, рисувани в декадентските цикламено-лилави нюанси. Всичко останало, което имаме от Лика оттам нататък носи посланието и метафората на преобладаващото бяло. Имах чувството, че тя тръгва
като към остров, на който може да се уедини, изолирайки се от този, по-често нехармоничен свят наоколо…
Като отговор на това време подготвяхме учредяването на едно женско духовно движение, което имаше за цел чрез средствата и формите на изкуството, създадено от жени-творци да лекува болното ни общество, да спира този процес на разпад, да сближава, а не да разделя хората. Движението носеше името “Ева ли?” и учредено най-напред в София на 1 август 1990 г., в следващите десетина години изигра своята роля във всички по-големи културни центрове на страната, т.е. оглаждаше ръбовете на обществените нрави и връщаше хората в концертните, изложбените и театралните зали, предлагайки им по-камерни, но подходящи за естествен контакт с изкуството форми. Учредителки на това движение станаха видни дами от различни изкуства: актрисите Виолета Донева и Йорданка Кузманова, поетесите Петя Йорданова, Ива Николова, Валентина Радинска, Надежда Захариева, художничките Лика Янко и Вера Недкова /последната беше още жива, бяха близки с Лика и тя я доведе/, сред музикантките беше разбира се Дора Миланова… Боже, колко хора вече ги няма само в този кратък списък! Много от дамите бяха на различни граждански позиции, но се събраха заедно в представителната книжарница /бивша!/ на бул.”Дондуков” 32, за да четат стихове, да общуват с книгата и музиката и да се радват на толерантната и човешка атмосфера, която само изкуството и хуманните идеи могат да създават. Няма да забравя, че точно в този момент, като антитеза на задушевното събитие в книжарницата, пред витрините отпред “течеше” поредният митинг, в който лицата на хората жалко наподобяваха персонажите на Гоя от циклите му “Диспаратес”, и “Капричос”. Чудовищата от картините на великия испанец сякаш бяха излезли от рамките, а той – глухият и уплашен от Инквизицията човек като че се беше размножил в силуетите на случайните минувачи, поспиращи край стените на сградите, разбиращи недоволството на тълпата по улицата, но неразбиращи озверяването и изкривяването на лицата… Някои от тях влязоха вътре в книжарницата, заслушаха се в думите на поетите, които правеха своите послания, застанали прави до една емблематична картина на Лика Янко – “Орфей и Евридика”. Другият избор. Бяхме я сложили върху статив в центъра на събитието. Като парола. Мисля, че тази парола беше разбрана от посетителите. А Лика беше впечатлена и щастлива, че така, чрез изкуството, може да се отговори на негативизма на страстите с позитивизъм. После дълго споменаваше за това… Намесваше в тези разговори и една друга дума – “вендета”, на която чистата й християнска душа горещо се съпротивляваше. Навярно защото знаеше всички нюанси на тази дума…
Странна смесица на дете /с всичката му наивност!/ и на мъдрец /с всичките му дълбини!/ е тази Лика. Не мога да кажа “беше”, сърце не ми дава, защото все ми се струва, че някаква светла предопределеност, която витаеше помежду ни, отново ще ни срещне…
Веднъж ми разказа за един случай, над който много се смяхме после.
- Знаеш ли, скоро видях една моя картина по телевизията. Показваха вила “Перла” на УБО. Там всичко беше бяло – бели килими, бели мебели и бяла картина. Моята. Казваше се “Бялата риба”. 130х140. Тази картина я искаше жената на тогавашния английския посланик. Не й я дадох, трябваше ми за изложба. Е, и после я показах в изложба. Аксиния много я хареса. Тя има висока мярка за изкуството. И на времето консултираше някои хора. Та тя мина и й сложи етикетче “УБО”. Е, викам си, поне в България ще остане картината. Но не очаквах, че някога ще я видя… На другия ден, след откриването на изложбата при мен дойде човек и каза, че е от УБО. Елате, казва утре при нас, за да си вземете парите. И на другия ден вземаме със сестра ми едно такси и казваме на шофьора: карайте в УБО. А той, кой знае защо, ме гледа втренчено и вдига рамене, не знаел къде. Спираме минувачи и ги питаме: къде е УБО. И те махват с ръка и тръгват. Та, тук УБО, там УБО… Не го намерихме този адрес. Върнахме се обратно и звъннахме на Аксиния. Тя, разбира се, уреди работата и ни донесоха парите вкъщи…
Милата Лика! Беше толкова неоправна в живия живот, че разбирам защо бай Дечко я е наричал “Детето”, едва ли само заради тази съхраненост на чистия детски поглед, кой то се излъчваше от картините й. И сега, като чета от дневника си тази история за “Бялата риба”, със същата свежест преживявам нейния разказ оттогава.
Има обаче една друга история, която дори и да не бях записала, няма как да забравя. Тя е за друг неин персонаж – за
И досега нямам реално обяснение за този случай. Не се и опитвам да го търся. Просто си казвам, че има неща зад видимото, които е добре да знаем и не винаги е необходимо да анализираме – многото думи развалят патината и отнемат от златния прашец на иреалното… Та, случаят беше следният. Сънувам една нощ странен и много живописен сън – нали казват, че лудичките и поетите си приличат по цветните сънища! Сънувам голямо и зелено, безкрайно поле. Безкрайността му ме мами, но си давам сметка колко много трябва да се върви до хоризонта. А ми се иска! И изведнъж чувам конски тропот. Обръщам се вляво – към мен препуска, не, почти лети, огромен бял кон. Нереално голям. Изплува от далечината, като от картина на Търнър, излезе от лека бяла мъглица и като спря до мен, видях, че е с крила. Той потропа с крак, приканвайки ме да го яхна. Но такъв висок кон яха ли се?! Не смеех и да си помисля. И докато се чудя, от другата му страна се показа Лика – още по-мъничка до огромния пегас. Държи в ръце юздите му и ми се усмихва насърчително. Отвори пръстите на ръката ми, положи юздите в нея и рече: “Хайде!” И в миг невидима сила ме грабна и ме метна на седлото. Полетях. Не бях летяла насън от дете. Беше приказно! И беше толкова шокиращо, че изведнъж, сякаш въобще не бях спала, се събудих. И в тази нощ се роди едно стихотворение, което нарекох “Рамка без картина”.Посветих го на Лика. Датирах го и после спокойно заспах. Беше 19 февруари на зазоряване. Запомних датата, защото е специална. Някъде в края стихотворението звучеше така:
…Когато политне пегасът и стане
пречистващо-бяла и сянката –
като на ангел душата изпрана
в картина на Лика Янко;
Когато изглежда ни малка земята
като мънисто изгубено;
Когато забравим и пътя обратен…
тогава… да не се будим.
Нищо не й разказах за съня си. Чак, когато стихотворението излезе в книгата “Делфини на сушата” през 1992 г., й подарих, разбира се, книгата с посвещение. Показах й стихотворението. Разказах й съня си. Лика ме слушаше пребледняла, стиснала подлакетниците на креслото. Когато свърших разказа си, стана, каза ми: ела и ме поведе към другата стая.Взе една картина, обърната с лице към стената и подпряна на нея, и ми я показа.
Картината не беше завършена. Беше с формат около 110х110, а може и повече. Беше бяла. В диагонал, в полет, беше изобразен страхотен пегас, контуриран с нейните неизменни въженца. В горния ляв ъгъл Лика беше изобразила мен – с разхвърляния ми рус бретон и с две синьо-зелени стъкълца в рибите на очите.
- Ето, тук долу, в симетричния десен ъгъл, е празно. Не знаех какво да нарисувам. Сега знам и ще я довърша.
Тя трепереше.
-А сега виж най-важното – и тя с трескав поглед обърна картината отново обратно.
Сега беше моят ред да потръпна. С детския си почерк беше написала: “19 февруари 1992 г.”
- Този пегас го сънувах на тази дата. А сутринта започнах работата.
Гледах я като Тома Неверни, готова да мушна пръст в раната. Устоите ми на реалист бяха разклатени. Не знаех какво да кажа, как да продължа… Заболя ме глава. В една и съща нощ бяхме сънували едно и също видение! И се бяхме втурнали – всяка по свой начин, да го запази. В чий сценарий играехме? Какво значеше всичко това? Защо на нас ни се случи? Уплаших се да гадая. Не посмях. А и не исках. Изглежда и Лика се чувстваше по същия начин. Без да се вричаме, сякаш мълчаливо се бяхме разбрали и нито тя, нито аз повече отворихме дума за пегаса. Сякаш се бояхме да не нарушим бялата магия, която сътворява Доброто… И какво ли стана с тази картина? Никога повече не я видях. Сигурна съм, че я завърши. Но бях убедена, че тя трябва да реши да ми я покаже. Навярно не е успяла… Дано да е отишла на добро място, за да хармонира с всичката тази светла енергия, с която е родена. Убедена съм, че Лика не я е продала – такива спомени не се разпродават! Навярно Смъртта й попречи да довърши нещата си. Добре поне, че е успяла да направи онова красиво завещание, което изискваше по-голямата част от останалите след нея картини да бъдат разпределени по български музеи и галерии. Проф. Димитър Аврамов заедно със служители от Министерството на културата бяха изпълнители на завещанието. Чувахме се няколко пъти, контактът беше неизбежен и необходим, защото последната приживе изложба на Лика Янко беше при нас, в галерия “Кавалет” във Варна. Изложбата носеше заглавието
30 нейни работи, посветени на морето и морските хора бяха подредени в залите на галерията. Навярно съм пристрастна, но не помня друга изложба на Лика, която да носи толкова концентрирано, философски изчистено и поетично метафоризирано послание. Без да е предчувствала края си /той дойде нелепо неочаквано/ тя сякаш се е опитала с тази изложба да каже всичко най-важно: за човека и Бога, за космоса и звездите, за страданието и пречистването, за полета и приземяването, за молитвата и самотата, за “Вратата на храма” и “Духа на материята”, за “Окото на тъгата” и “Неизбежната истина”. Рибарите в тези нейни картини бяха като библейски персонажи. Морето – като праистина за съществуването ни. А “Отраженията на слънцето” – като милостива десница, която открива тайната на опрощението… Мълчаливата Лика се беше разговорила в тази изложба, беше бързала да каже всичко, което мъдростта и талантът й бяха складирали в неделимата си същност. Тази изложба беше разговор на живот и смърт, разговор, който не може да бъде отложен! … Но когато бяхме в дома й, за да опишем изложбата и да я транспортираме към Варна, още не знаехме всичко това. Видяхме се една седмица преди уточнената дата за вернисажа. Лика кашляше лошо. Беше облякла един пуловер, нелеп за сезона, видимо й беше студено.
- Как можах точно сега да се разболея - ядосваше се тя. – Толкова си говорехме за тази среща с морето, а виж какво стана. Нищо, сама съм си виновна, защото ядох замръзнали ягоди направо от хладилника. Не е страшно, ще се оправя. Жалко, че на вернисажа няма да бъда. Ама какво пък, ще направим финисаж! Не ме гледай така, не е страшно…
Оказа се страшно. Два дни след нас я приели в болница. Започнали изследвания. Нещо в белите дробове… Ние не знаехме. Направихме откриването без нея. Стече се толкова народ! Нямаше как да ги поберем. Хората стояха на улицата и чакаха ред, за да могат да влязат и да разгледат изложбата, да се срещнат с една легенда на съвременното ни изкуство…
И на петия ден след откриването, в един сравнително “мъртъв” следобеден час, когато навън е толкова топло, че на никого не му се размърдва и потокът в галерията за около час-два поспира, та по това време се оказвам сама сред картините на Лика.
Хубаво и светло ми е. Белотата ме поглъща. Никакви лоши мисли в главата ми. Изведнъж чувам странни почуквания по пода – четири пъти едно след друго, като че някой хвърля камъчета и в тихата галерия този шум странно отзвучава. Отивам в малката заличка откъм пътя, откъдето дойде шумът, и какво да видя: четири пясъчносиви морски камъчета, колажирани в една нейна картина – “Разпъната мисъл”, са се разлепили и са паднали от платното. Недоумявах как е могло да се случи – Лика имаше изпитана технология на лепене, същите тези картини са пътували, пренасяни са и нищо не им се е случвало, а ето сега, недокоснати от никого, падат сами, и то – не откъдето и да е, а от извисения в центъра на композицията кръст. Прибрах ги, с мисълта, че трябва да реставрираме внимателно изображението. На другия ден телефонът звънна. Слушах, чувах и не можех да разбера смисъла на думите. Беше Янчо, племенникът й /година след Лика и той си отиде/. Съобщаваше какво се е случило. Не можех да повярвам. Нито да реагирам. “Няма нищо страшно”, чувах гласа й. И това почукване на камъчетата, ден преди да звънне телефонът. Дали душата й беше наминала, за да види изложбата и да изпълни обещанието си за финисажа?
Точно такъв ФИНИсаж ни се случваше за първи път. И тогава, в тези дни до края на изложбата, на дело се уверих какво значи мъдростта “Ars longa, vita brevis.” Хората идваха в галерията като на поклонение. Една керамичка донесе два високи по около метър свещници. Свещите горяха непрекъснато. Посетителите влизаха и сваляха шапки. Помня разговора ми с художника Владо Иванов. Прекръсти се пред портрета и картините й . Говорихме си с малко думи. Доведе после жена си, музикантка във филхармонията, и малката им дъщеричка. Въведе ги като в храм. Впрочем, като в храм влизаха всички. И спираха неизменно пред картината срещу вратата. Спираха и замръзваха там. Картината се казваше “Вратата на храма”…
Не ставах за разговор в тези дни. Думите нямаха място в главата ми, защото там имаше други думи, които по невидим, но сигурен начин свързваха една Риба и един Рак:
Когато зацвили белият кон
и шия извий към звездите,
и падне златистата му подкова
след него – внезапна питанка;
Когато сънят ни го яхне, докато
не го е яхнал животът
и стара коприва под камък крайпътен
си скрие острите нокти;
Когато внезапно започне да рие
жребецът ни неоседлаван
и вкопчим се здраво в съня си и ние,
защото сънят ни остава…
Елка Няголова