Вашата колекция е празна
Никола отдавна ме представя като свой близнак с изостанало развитие - това е и простото обяснение за "привидната" разлика във възрастта. Като юноша, когато му подаряват първите маслени бои, изтърва единствения автобус от Чирпан за Колю Мариново и тръгва пеш посред най-вълчата зима на 26 км в посока север. Тръгва с единственото желание да нарисува първата си картина, както и става, но преди това предвидливо записва - "Ако загина, да живее Рембранд!". Петдесет години по-късно той ме завежда на същото място и така откривам за първи път силата на Тракия и нейните хора.
Черната тракийска земя, разнообразието на всички нюанси на сивото, почти степната жега и покорството на козите стада в безбрежната късноавгустовска угар. Един смирен пейзаж като преди дъжд. И едно ниско небе, което може да е всякакво, но не и заплашително. Човек трябва да остане насаме с нея, за да разбере покровителството й над всичко. Повечето села около Чирпан са пълни с цигани, а българите са често твърде изразени домушари, за да ги видиш навън. Тази властна земя е успяла да завладее номадския дух на пътуващите цигани. Техният глобален скитнически катунизъм е сведен до селските разходки до кръчмата и обратно. Тук всичко и всички са ограничени. Хоризонта просто е твърде далеч.
В село Гранит се намира най-старото дърво в България (по-старо и от нея) - на около 1650 години. Този гранитен дъб е запазил гранитното си спокойствие и е надживял всички суети на времето. При вида му човек може единствено да онемее, подобно на онова момче, което ни посреща със странни звуци и мъчителни жестове. Пристигаме с Никола и се питаме какви ли не съдби и повратности е премълчало това мъдро дърво. Тогава към нас се приближава един гол до кръста полуидиот и с нечовешки глас едва успява да изтръгне: "К-к-колю Манев". Този човек, когото сметнах отначало за селския алкохолик тръгва с неимуверни усилия да ни обяснява нещо, което сякаш само той и дървото знаят. Полуидиот и полумъдрец той едва изтръгва "К-к-колю Манев" и после своето име - Константин. "Като сцена на Фелини!" - казва ми тихо Никола. Тръгваме си, а зад нас остават дървото и Константин, един от друг по-мълчаливи.
Митница Пловдив.
Формуляр и "кратко име на лицето".
Никола се чуди какво трябва да запише - Коле, Ники, Коленце или Коко.
Слизаме до Стария град, където сред всичките реставрирани и чудни къщи се спираме пред една схлупена къщурка с паднал покрив и уронена глинена мазилка. Каква по хубава стена, за да напиша с един маркер : "Le temps n'existe pas" ("Времето не съществува", фр.). Е, добавям един въпросителен след това - за всеки случай. Никола пише: "Le temps d'apprendre à vivre il est déjà trop tard" ("Времето да се научиш да живееш е по-кратко от живота.", фр.) - "Велика мисъл на Арагон!" - казва ми той. Със странна насмешка Старият Пловдив е заличил всички улики на времето и носталгии по него. Сградите са толкова добре освежени, че е заличен и най-малкия признак на живот. Като скъсани обувки в стъклен похлупак. Този град така ми напомня на Монмартър – сега се чуват повече италиански екскурзоводи, отколкото бохемски песни. Романтиката е твърде целуфанена за свободните ни сърца. Питам се само, дали ще оставят времето само да каже своята безмилостна дума или ще дойде някой подплашен от себе си мухльо и ще замаже с блажна боя скромните ни графитени изповеди. Бас, че първо ще пребоядисат стената и после ще оправят покрива. А не например обратното. Архиварската подреденост на този объркан свят те кара да викаш по улиците на големите градове. Ехоооо? Има ли някой?
Има. Спира ни един таксиметров шофьор и казва на Никола, че Ч И Р П А Н се пише с шест букви, а не с пет, както е казал в някакво интервю по телевизията. Все пак!
Гладни сме и търсим къде да ядем супа за по-малко от два лева – мястото е открито – онази кръчма на ъгъла с пластмасовите цветенца. Мммм. Много хубав обяд с музика на живо, идваща от близкото мазе, където репетира някакъв тромпетист, вероятно астматик.
Какво да правим сега – ще гледаме изкуство. В градска галерия има изложба на Георги Данчов – Зографа, също чирпанлия. Човекът е класик, скучна работа. Интересното беше, че половината от картините бяха портрети на някакъв мъж, всичките еднакви. Нещо като „Открийте седемте разлики“. Много забавно!
---
Пет години по-късно минах по същата пловдивска улица със схлупената къщичка. Загубил съм баса - нито са боядисали стената, нито са оправили покрива. Къщичката просто я няма. Все още не зная дали времето съществува. Навярно някои неща просто не се променят. А Никола Манев продължава да рисува в сънищата и картините си все същите тракийски пейзажи.
Валерий В. Пощаров