Вашата колекция е празна
На 26 юни т.г. се навършиха 90 години от рождението на големия български художник Емил Стойчев. В чест на Празника от печат излезе биографично-монографичната книга „ЕМИЛ СТОЙЧЕВ. Живот. Творчество. Апогей.“, с автор Валерий Д. Пощаров (Издателство „Кавалет“ 2025 г.).
Както споделя В. Пощаров, това е една дълго узрявала във времето идея, чиято реализация идва закономерно с апогея в творчеството на именития ни художник. Почти 40-годишното житейско и творческо приятелство на автора с Емил Стойчев му дават възможност не само да следи развитието на художника, но и да се доближи до неговата човешка същност. В началото на новото столетие Пощаров публикува есеистични текстове и критическа студия за художника. Назрял е денят и часът, когато да се сложи началото на тази книга. Ето какво споделя в увода авторът:
„Това не е биография-роман, така познат ни от световните издания за велики артисти. Същността на книгата е в паралелните полоси: Живот – Творчество. Как времето, събитията и личната съдба обуславят развитието и израстването на един художник. С подобна книга коректно се елиминират сгрешени дати и факти, както и неверни митологеми. Очертава се недвусмислено авторовата философия за същността на творчеството му, с което се избягват погрешни интерпретации. Другата голяма цел на книгата е: да се доближим, доколкото художникът ни позволи, до Човека Емил Стойчев, да разберем, че тази иначе енигматична личност, не е чужда на земните радости, на веселието с приятели и близки, на македонските песни и хубавото узо. Артистът е с пословично чувство за хумор и разказва за анекдотични случки, в които участва или сам сътворява.
През пролетта на 2023 г. започнахме да си насрочваме сеанси, в които аз записвах казаното от художника. Постепенно ателието се превърна в изповедалня. Всъщност, един цял живот Емил Стойчев беше изповядвал себе си тук, пред олтара на статива и с четка в ръка. Но сега трябваше да „разлисти“ живота си и да разсъблече душата си. Не си въобразявах, че аз съм изповедникът. В моменти на нескрита емоционалност и вълнение на артиста се чувствах като натрапник, скрит зад паравана, и се боях да не наруша сакралността на миговете. Знаех, че Емил Стойчев разговаря не с мен, а с Оня, когото той винаги и без думи посочва с пръст към небето.“
Емил Стойчев и Валерий Д. Пощаров
С живото слово на художника и неговите автентични размисли и разкази ние – читателите, следваме пътя, по който той ни води. Този път е начертан от Съдбата му и макар да е изпълнен с драматични моменти и трудности, той го следва неизменно. Малкият Емил расте сред грохота на бомбардировките над София и в бедните следвоенни години. Но голямата му мечта е да бъде художник. Фактът, че не го приемат в Художествената академия, отваря болезнена рана в душата на младежа. Но това е и първият знак за неизменните битки, които художникът трябва да води през целия си живот. В. Пощаров припомня сложното и противоречиво време на 60-те години, когато в българските пластични изкуства се появява поколението на Емил Стойчев. Трябва да се преодолява идеологическия догматизъм и академичната закостенялост по пътя към ново, модерно европейско изкуство в България. Първата самостоятелна изложба на младия и талантлив Емил Стойчев е закрита преждевременно, с обвинението, че създава формалистично изкуство. В книгата художникът споделя огромното си огорчение от случилото се. Но следва съдбовната му среща с големия интелектуалец Богомил Райнов, който визионерски съзира и насърчава талантливия млад художник. Емил Стойчев разказва увлекателно за срещите им, в които има и анекдотични моменти.
За първата самостоятелна изложба на художника през 1965 г. пише не кой да е, а големият български критик на изкуствата Кирил Кръстев. В книгата е отделено акцентно място на метаморфозата, която художникът Емил Стойчев претърпява през 70-те години. Доскорошният пейзажист се обръща изцяло към човека, с неговите вълнения и драми, възходи и падения. Както казва авторът на книгата – „направен е преходът от пантеизъм към хомоцентризъм.“ Интересни са размислите на самия художник за тази негова качествена промяна. Оттук нататък в ателието му има само един властелин и това е неговото въображение.
Автопортрет
2001 г., маслени бои върху платно,
110 х 65 см
Със заразителен хумор Емил Стойчев разказва за връзката си с Генко Генков и Димитър Казаков…
В книгата е отделено място на успехите на художника през 80-те години в чужбина, когато печели престижни награди на международни биеналета на живописта. Паралелно със стъпките на художника са включени и най-знаковите картини, които той създава в този период. Сред тях е и цялата галерия от семейни портрети. В. Пощаров разказва за грандиозната изложба през 1985 г., по случай 50-годишния юбилей на Стойчев. Звездата на модерния български и европейски живописец свети с неотразима светлина.
Художникът споделя за вълненията си при заминаването в Париж през 1991 г. Започва един нов, примамлив, но и наситен с неизвестности период в живота му. Знаменита е фразата на Стойчев: „Художник може да си навсякъде. Но провалиш ли се в Париж, това е завинаги.“ Следват представителни изложби в знакови галерии и възторжени отзиви на критиката. През 1993 г. в Двореца „Багател“ е открита изложба на Емил Стойчев под патронажа на Кмета на Париж, бъдещия президент Жак Ширак. Момчето от прашната улица в Красна поляна влиза в Меката на изкуствата през Триумфалната арка. Следват красиви срещи и приятелства с Дора Валие и знакови фигури на френската критика.
Книгата е наситена с монолозите на художника, в които той споделя прозренията си за изкуството, което създава.
През годината Емил Стойчев дели времето си между Париж и София. Той нито за момент не забравя българската си публика и на всеки пет години подрежда в София представителни изложби. Интересни са разказите на художника за срещи с колекционери, които понякога прерастват в приятелства.
Авторът Валерий Пощаров споделя размислите си за зрялото творчество на Емил Стойчев, в което все повече доминира планетарният художник, с неговите екзистенциални вълнения. Един мъдрец на 90, всеки ден потънал в самотата и тишината на необятния си свят, продължава да се катери по скалистите зъбери, търсейки отговор на въпроса: Има ли съвършенство?
Самотен като Слънцето
2017 г., маслени бои върху платно,
70 х 80 см
А ето и финалният монолог на Емил Стойчев в книгата:
„В тежките години на война и бедност аз израснах с голямата обич на родителите си. Те ми дадоха главните фундаменти на живота – честност, почтеност, Христова вяра. По трудния и дълъг път, който извървях, аз никога не си позволих да ги заобиколя. Това е важно, защото живеем в свят на истини, полуистини и лъжи, на духовна нищета и на нисък морал.
Семейството е свято. Какво съм без Дъф, Еви и Яна! Те ме облъчват с топлина и обич, и са моя опора в най-трудните ми моменти. Надявам се и аз за тях да съм такъв. Дъф посвети живота си на мен и без нея днес нямаше да съм това, което съм.
Съдбата ми посочи пътя на художник. А сигурно и ехото на родовата ми кръв. Стихията на живописта е примамлива, но и пагубна. Художникът е нежен инструмент и е нужна воля, за да се издържи в битката с бялото платно. Всеки мой ден до днес минава в пълно посвещение на живописта. Как се раждат картините ми? Самият аз не знам и не искам да знам, за да не превърна работата си в манифактура. Бог ми е дал талант и аз имам голямата отговорност да не го разпилея.
Мнозина говорят и пишат за сънищата, от които се раждат картините ми. А аз имам един кошмар, от който не мога да избягам. Сънувам, че завършената ми картина изведнъж се разпада. Боите се свличат, платното се разкъсва. Както с онова фреско на Леонардо при диспута му с Микеланджело. Старая се картините ми да са професионално завършени, за да живеят дълго. Защото те са моите послания и писма за бъдещето.
Не рисувам цветя, а се ровя в драмите на човешката душа. Често излизам от ателието, останал без сили от моите творения. Отбивам се в една тиха уличка и започвам да подскачам от крак на крак. Пазя детето у себе си и то ми помага.
Не се страхувам от изкуствения интелект. Той никога няма да създаде гениална музика и гениални картини. В безкрайната вселена това е отсъдено само на човека.
Под старата лозница в Красна поляна рисувах бос, за да усещам силата на земята, на която съм се родил. Обиколих света, живея и във Франция, но Майка България е свята за мен. Тук съм поел първия въздух, когато съм се родил тук са костите на моите родители. Ние живеем с нашите мъртви.
С творчеството си постигнах много и получих признание. Името ми беше поставено на пиедестал, а това е много отговорно. Никога не съм бил декоративна птица, опиянена от красотата на перата си. Аз нямам самочувствието, че съм Емил Стойчев. Отдавна моята надпревара е със самия себе си. А тя е най-трудна. Всеки ден, всеки час, нагоре и нагоре, по дългия и труден път…
Аз се прекланям пред Всевишния! Той никога не изпусна ръката ми.“