Вашата колекция е празна
Странно нещо е животът - човек пълзи към Голготата си, най-често ближе раните си, а зад него, по надолнището, се търкалят камъни. Малки, големи, ръбести, по-окръглени… Преди една година зад мен се търкулна с грохот един много окръглен, шейсетгодишен камък. Направих се, че не го забелязвам, макар че го поляхме обилно с рода и приятелите, да му е по леко надолу… А на мен-нагоре. Но точно по същото време с моето момиче отбелязахме доста закръглени години щастлив семеен живот, частната ни галерия беше пораснала ненадейно на кръгли двайсет а малката й сестричка „Кавалет“- на петнайсет. Неотдавна в София си пием по чаша червено вино с Жоро Шапкаров , светла фигура на СБХ, журналист, писател, колекционер... и той изведнъж ме пита: „Ти колко години навъртя като галерист, бе, Валерка? Не се сещам за друг подобен случай май?” ...Позамислих се и му отвърнах: „Ами, четвърт век, приятелю…”
Двадесет и пет години съзнателен живот и реализация в една професия не са малко. Но „галерист“ не е просто обичайна професия, няма такава специалност в университетите, няма учебници за нея и така е по цял свят. Галеристът трябва да е специалист и мениджър, да създава физиономия и стратегия на галерията си, когато тя е частна, да более истински за културните процеси, да мисионерства духовно, да е посветен на художника, да намира формула да спасява икономически галерията си, особено в държава, с отсъстващ културен климат и ширеща се политическа културофобия. Натъжавам се, като си помисля колко галерии възникнаха и изчезнаха в тези 25 години на „преход“. И като слушам отзивите на специалисти и познавачи, на мастити журналисти и видни художници, ще взема да повярвам, че не съм профукал този четвърт век от живота си. И може би имам право да започна да нахвърлям по някое споменче върху белия лист...
Големите ми начала са свързани с родния ми град. Там съм се появил, там целунах за първи път едно момиче, с което деля живота си, там се роди синът ни, там „влязох“ в този странен занаят. Беше лятото на далечната 1987 г. Изпълнявах временно длъжността Директор на „Българска фотография“ - Добрич (тогава Толбухин), когато един ден ме повика идеологическият Секретар на Градския партиен комитет Жечо Попов. Каза ми, че предстои пенсиониране на тогавашния Директор на галерията. Това беше обществена тайна и аз, като художник, го знаех. Нещо повече - знаеше се кой е фаворитът за овакантеното място. Затова подскочих, когато чух, че има решение на партийното ръководство аз да оглавя галерията. Не трябва никого да заблуждаваме и особено идващите поколения, че тогава някой друг, освен Партията кадруваше и назначаваше директорите. Движеше ги на шахматната дъска, с шанса да растат, или, нерядко, да попаднат сред „битите“ фигури. Комично е, че в демократичните години тази практика продължава с нагласени фиктивни конкурси, които носят привидно самочувствие на посочените, че не са назначени, а избрани.
Та, кой бях аз тогава? Младок на 35 г., физик по образование и художник по призвание, от 10 г. член на Ателието на младия художник към СБХ, носител на три национални награди за карикатура и една за плакат, с участия на биеналета на карикатурата и плаката по цял свят, току-що одобрен от секция „Графичен дизайн и плакат“ за член на СБХ . Разбира се, бях и активен член на местната група на СБХ. Водех младите художници в града (избираха ме, без намеса отвън), организирах изложби в Добрич и София. Но това е крехка атестация за такава отговорна длъжност, каквато е Директор на Градската галерия. Ако някой си мисли, че съм плеснал възторжено с ръце и съм целунал с просълзени очи идеологическия секретар, благодарейки за високата чест, се лъже. Казах му, че предстои трайно да се преместим в София, заради работата на съпругата ми. Освен това, добре е човек от галерията, с някакъв опит, да поеме нещата. Отговорът беше, че партиен член трябва да поеме поста. В групата на художниците бяхме само трима и изборът е спрял на мен. Спомням си и един аргумент: галерията трябва да се раздвижи и насити с дейност, подобаваща на мащаба й. Вярно е, че отскоро добричката галерия беше в нова, изключителна сграда. И досега си мисля, че това е респектиращ институт, в който не можеш и не трябва да имитираш, че работиш. Това е истинска по мащабите си европейска галерия. Впрочем, такива храмове „лошата“ партия създаде във всеки окръжен град.
Минаха няколко месеца и мислех, че ми се е разминало. Да си призная, че независимо от случилото се, по това време мечтаех да създам частна галерия (най-близките ми тогавашни приятели го знаят). Куражът идваше от първата такава галерия, открита от Борис Стателов във Варна. Предизвикателството на едно ново, непознато (или по-скоро, забравено за 40 години) нещо. Оглеждах стари къщи по центъра, бях си набелязал един ганг под жилищен блок. Намигвания на съдбата...
В един зимен ден ме представиха на „колектива“. Разбира се, че се познавахме, от уредника до чистачката ме знаеха, с художниците бяхме в приятелски отношения. Но във въздуха се носеше леко напрежение, бях „настъпил“ нечии очаквания. Някой дотича услужливо да ми каже, че „Светлин Русев не е съгласен с това назначение“. Не ме изненада, точно в тоя период Светлин беше врагът с партиен билет и Партията най-малко се допитваше до него. Не бях съгласен с това поне по две причини. В този момент Светлин Русев беше Директор на Националната галерия, а всички провинциални галерии бяха под нейно методическо наблюдение. Той беше основна фигура в създаването на новата добричка галерия и следеше отблизо дейността й, помагайки по всички възможни начини.
Още на следващата вечер пътувах с нощния влак за София. Изключително важни ми бяха срещите с две личности. При Светлин влязох преди обед. Стоеше прав до прозореца, с вдигната яка на палтото си, мрачен, в студения кабинет на Националната галерия. Прие ме хладно. Не ме познаваше отблизо и се изненада, че съм потърсил среща с него. „Ама тия вече си правят, каквото си знаят!” - избухна в един момент - „Карат русенци на опера в Разград с автобуси!“ Не скри, че е имал друг фаворит (в случая фаворитка), за поста в Добрич. Изненада се, когато разбра, че Партията мести въпросната личност на някаква нова длъжност с канцелария в сградата на партийния дом, точно срещу галерията. Телефонът му звънна, каза кратко „разбрах“ и излязохме от кабинета му. Споделих му, че нищо не ме задържа да си хвърля шапката, макар да зная, че ще се размажа като муха в кацащ самолет. Той се спря и ми каза: „Отивай и работи, защото ще назначат някого, който си няма хабер от изкуство!” ...Вървяхме през градинката зад галерията в посока на Партийния дом, той се поспря и посочвайки с глава отрони: „Днес за трети път ме викат за обяснения…”
След обед бях при Атанас Нейков. Той беше Директор на Галерията за чуждестранно изкуство при фондация „Людмила Живкова“, а кабинетът му беше в къща на ул. „Оборище“. Маестрото имаше главен принос в преустройството и дизайнерското оформление на добричката галерия. Негова заслуга бяха огромните, лети оловни стъкла, доставени от гр. Модена, Италия, където Найо (такова беше артистичното име на художника), години наред работеше като дизайнер на фантастични изделия от стъкло. Харесахме се от пръв поглед и това остана завинаги. На Атанас Нейков не само аз, а и Добрич, дължи гостуването на световни изложби, които се показваха само в София. И той, и екипът му ми гласуваха в следващите години пълно доверие в акциите. А някои от тях бяха много отговорни…
И така - пак с нощния влак и обратно през преспите - към Добрич. Предстояха ми пет паметни години (без четири месеца), почти разполовени от събития, за които вече намирисваше, но никой не предполагаше мащаба им… Жоро Атанасов беше с няколкогодишен стаж като уредник и ми помогна бързо да оформим екипа. Назначих Георги Събев за уредник на скулптурата, а Петъо Данаилов - на живописта. Дима Миланова усърдно изнасяше беседи пред гостите. Изключително важно ми беше да имам пълен екип от специалисти по направленията. Амбицирахме се да отворим широко респектиращите, огромни стъклени врати на галерията и да организираме значими изложби на значими художници от различни поколения. И започнахме с „висока топка“.
Димитър Киров беше не само жива легенда на Пловдив и българската живопис. Той беше сред малцината, пробили на Запад, с почти ежегодни изложби в Париж, с една ревностна колекционерка там, с високи награди от европейски форуми на изкуството. Беше „лошото момче” от шейсетте, борещо се с неколцина още за „нова“ живопис. Беше изстрадал тоя период, но не беше се предал. По-късно във Варна на всеки две години гостуваше на „Кавалет“ с изложба, седеше пред мен на уиски и пура и дълго разказваше. Все цветни истории. Когато се влюбва в Росалия (неговото вдъхновение до края на живота му), тя заминава в Москва за две години да учи балет. И получава писмо от него: „Изхвърлиха ме отвсякъде, без работа и пари съм. Ще се ожениш ли за мен?” ...Заедно със Слона - Георги Божилов, Йоан Левиев, Енчо Пиронков и Христо Стефанов създават легендарната пловдивска „петорка“, станала символ на новата, модерна българска живопис.
Маестрото имаше отношение към Добрич и беше автор на мащабната мозайка на парадния вход на Партийния дом, символизираща Добруджа. В София си направихме среща в галерия „Хемус“. Заварих го да говори на висок глас с някаква служителка. „Хемус“ беше единствената външнотърговска институция, която имаше право да изнася българско изкуство и да продава зад граница. Много художници бяха завлечени, често не си получаваха парите или картините, получаваха малък процент от продажби. Но всеки водеше битка „Хемус“ да му уреди изложба навън. Колко абсурдно звучи днес! Здрависахме се с Киров и той ми казва ухилен : „Майна, много си млад, бе, ще се справиш ли с тая голяма галерия?“ Заговорихме за подробностите и организацията, за месеца на изложбата. Мисля, беше април или май, когато наредихме представителна, подобаваща на този живописен гений, експозиция в цялото западно крило на втория етаж. На откриването се изсипа много народ, Киров беше обичан и уважаван и от властта. И не само той. По предложение на госта ни бяхме поканили и още една жива легенда - Веско Досев. Той беше първият български частен галерист, с галерия на „Раковски“ в София. Мечта на всеки художник беше да бъде забелязан от Досев и да изложи при него работи. Киров беше сред най-близките на Веско и искаше той да открие изложбата му. В деня на откриването Досев се затвори след обед пред пишещата машина на секретарката ми и помоли никой да не го безспокои. Дойде часът на откриването, Данчо Дафов направи с Камерния оркестър встъплението, а Веско го няма. Митьо Киров се заоглежда притеснен и ми изръмжа тихо: „Иди го виж тоя нашия и го доведи!” Ръководството и публиката се заоглеждаха, а аз тичам долу и намирам Веско Досев изпотен и замислен пред машината. Опитвам се да му обясня, че го чака целият град, вкупом с ръководителите си, а той ми казва: „Валерий, имам още малко да довърша…” С усилия го замъкнах горе, изпотен повече от него, че се провалям още на първата голяма акция. Веско измърмори на микрофона (говореше много тихо), каквото беше скроил цял следобед, партията и ръководството на групата поздравиха сърдечно художника, той каза няколко пламенни благодарствени думи, Данчо Дафов отправи апотеозен поздрав с музикантите си и работата се пооправи. След малко Митьо ме прегръща и ми казва: „Майна, извинявай, идва ми да му счупя главата на тоя моя Веско!” - и след това с всеопрощаваща усмивка добавя: „Ама нали си го обичам”… Цяла нощ разпускахме напоително в бара на хотел „България“, а Росито се носеше щастлива по дансинга под звуците на суперхита на деня „Либерта“. Не подозирахме колко близко е „свободата“! В първите години на прехода Досев беше изхвърлен на улицата, галерията стана автомобилен салон а Димитър Киров водеше с няколко още художници яростна борба за оцеляването на своя галерист. Почти нищо не се получи.
В ония мои млади години все още се срещаха екзмпляри от една изчезваща генерация. Те бяха хора на почтена възраст, ерудити и духовни аристократи, учили и формирани повече в първата половина на века. В Добрич такива бяха поетът Борис Колев и литераторът Божидар Ханджиев. Такъв се оказа и художнкът Евгений Йонов. Не знаех почти нищо за него, знаех се със сина му Божо Йонов, който беше мой кумир в театралния плакат / тогава правех артистичния плакат на добричкия театър/. Идея да поканим стария Йонов даде арх. Вили Жечев, доскорошен Кмет на града. Преди едно мое ходене в София звъннах телефон, за да уточня среща. „В дванайсет часа, в ресторант „Стадион“ на Патриарха, масата - в дъното, вдясно от бюфета“- закова с топъл гърлен глас маестрото. Малко закъснях. Посрещна ме висок, кокалест, красив във възрастта си мъж, в тъмен елегантен костюм и кристално бяла риза с артистична вратовръзка. Това беше неизменният вид на бай Евгений от първата до последната ми среща с него. „Тази е моята маса. Всеки Божи ден съм тук, точно в дванайсет на обед и шест вечерта. А тази, съседната, беше на Антон Югов (бивш Министър-председател). Много интересни неща съм чул от него.“
Аз самият щях да чуя много невероятни и цветни неща от бай Евгений в следващите ни срещи. След обеда отидохме в ателието, на партера на кооперация в самия център на града. То грееше от невероятно красиви алафранги, оформени кавалетно, в рамки. Всъщност, Евгений Йонов беше един от първите български пространственици, проектирал и построил панаирните палати на България по целия свят. Но в късна възраст беше поведен от атавистично възрожденско чувство и с тънка четка и темпера извайваше стилизирани мотиви. Учудих се, как ръката на този възрастен човек не потрепва при изписването на фините детайли. След месец алафрангите „запяха“ по белите стени на галерията, до входа на парка в Добрич. Бай Евгений не пожела да подредим изложбата в новата галерия: „Това е изящна галерия, Валерий, а моите работи са декоративни - ми каза старият художник. – „Много съм ходил по света и съм гледал. Тази галерия е музей, няма да я правиш всеядна.“ Впрочем, тогава старата, култова за художниците галерия до парка беше на наше разпореждане и там се правеха интересни изложби. Та, празникът с Евгений Йонов беше чудесен, колкото картини му откупихме, толкова и подари на галерията. Страдаше от хронично благородство. През следващите година-две, бивайки в София, неизменно го намирах в точното време на неговата маса в „Стадион“, често с интересни приятели и неизменно с добро количество гроздова и вино... Веднъж ми разказа епизод от бохемското си студентство: „Любим преподавател ни беше Николай Райнов. Водеше ни през историята на изкуството като в приказка. Рьорих и Изтокът му бяха същност на философията. Но запоите, които правехме у тях, бяха по няколко дни, често завършваха с борби и лудории. Андрей Николов събличаше шубата и ризата си и се търкаляше с нас, хлапетиите, като делиорманска мечка. След един такъв запой отиваме на изпит при проф. Николай Райнов. Аз тегля билета, в главата ми чукат кълвачи и започвам да мънкам. В комисията - Никола Кожухаров, Дечко Узунов и т.н., за някои въпроси казвам, че не се сещам, а Райнов надига глас: „Как ще се сещаш, като цяла нощ сушиш дамаджаните с професорята!...“ Голяма личност и достоен човек беше. Трябваше да му правят честване и беше насрочено тържество. Но в залата дойде някой и каза, че няма да има юбилей, защото църквата е отлъчила Николай Райнов (той контактуваше с хора на огромни разстояния или в отвъдното и заразяваше и околните с религията си). Изтичахме с Боби Китанов до близката кръчма, в която Райнов, закъснявайки за тържеството, попийваше с колеги. Казахме му какво се е случило, а той с усмивка извика: „Гръм тръни не гори, бие високите дървета!“. Хукнахме към печатницата, където правеха юбилеен лист за професора, аз промених първата страница и най-отгоре с големи букви сложихме: „Гръм тръни не гори!.“
С промените ресторант „Стадион“ изчезна, заедно с бай Евгений Йонов. Беше време на реституцията и навярно той, професорите и аверите си бяха получили кръчмата горе, на небето...
В тая първа година в галерията заварих творби от току-що миналото последно ОХИ „Земята и хората“, които бяха разпределени за откупуване от предприятия и организации, но парите все още не бяха преведени. Такава беше практиката тогава и така се създаваше безценен фонд на този значим институт. Плащанията ставаха все по-трудно, усещаше се кризата в икономиката. Една от най-силните картини от това ОХИ беше на Атанас Яранов. Огромна по формат и могъща с духовното си и визуално излъчване, беше станала емблема на цялата изложба. Директорът на предприятието, което трябваше да я плати, притеснено ми обясняваше, че в момента не могат да го направят. В тези дни Яранов почина. Обадих се на жена му да изразя съболезнования и да й напомня, че при нас има негова картина, която скоро ще платим. Не мина и седмица и ми се обади главният счетоводител на нашия Съюз от София: „Пощаров, картината на Яранов е платена при мен и семейството си получи парите. Трябва незабавно да я изпратиш.“ Заля ме хладен душ. –„Кой е платил картината?“. „Ами, Боян Радев“- отговаря ми Гугов. Започнах да ги мъдря някакви, че държавата е ангажирала работата и ще я плати, и частно лице не може да се меси, и т.н. А Гугов, който беше изключително печен, ми казва: „Семейството има пълно право да се разпорежда с картината. А вас да ви питам, как сте оставили толкова време неплатено най-силното нещо от ОХИ-то?...“ Не мирясах и намерих телефона на Боян Радев. Започнахме познанството си, което прерасна в многогодишно прекрасно приятелство, с остър сблъсък. Казах му, че нямам право да върна картината и че ще я платя в близките дни. Не можех да си представя, че такъв шедьовър няма да остане в добричката галерия. Съпругата на Яранов сложи точка на скандала, като ми съобщи, че се е консултирала с юристи. И с приглушен глас ми каза по телефона: „Не се притеснявайте, картината отива на добро място. Боян е най-големият колекционер на мъжа ми и негов много близък приятел.“ Самият Боян честолюбиво ми се обади: „Като дойдеш в София, искам да те видя, всеки ден в шест и половина съм в „Бразилия“ на Витошка.“ Така и направих при първото си отиване в столицата. На една масичка на тротоара, в топлия летен ден, седяха три живи легенди - Боян, Петко Сираков и …Иван Вукадинов. На последния се зарадвах много, не го познавах лично. Докато Боян и Петко завършваха някакъв спор за спорта, Иван ме заразпитва за Добруджа, за галерията. Казах му, че синята му работа от последното ОХИ е на чудесно място. Говореше за летата си край Калиакра с огромна любов. „Имам папка с много рисунки, няма да ми стигне животът да ги направя на картини…“ Боян Радев, в черен панталон и в бяла копринена риза, с неизменната пура в устата и уиски в ръката, приличаше на отморяващ след поредна битка тореадор. Беше забил пиката си направо в сърцето ми, отмъквайки шедьовъра на Яранов. В един момент скочи от масата: „Хайде, отиваме у нас!“. Живееше в близка пряка на „Солунска“ / и днес живее там/, в два обединени апартамента. Аз, който имах представа от хранилища и количества картини, кръстосах очи! Промъквахме се през купища живописни платна, бронзова пластика, икони и култови каменни релефи към малко свободно пространство в хола, където можеше да се седне. От отворени врати се виждаше, че съседните стаи са пълни с наредени плътно картини. Стените бяха „тапицирани“ с живопис. И то каква! Златю Бояджиев, Бенчо Обрешков, Иван Ненов, Атанас Яранов… Музейни работи. Боян започна трескаво да вади и да ми показва работи на Шаро/Яранов/. Големи и малки формати, ранни и по-нови. От челото му на едри капки капеше пот, не спираше да разказва възбудено и да коментира отделни картини. „Валерий, това може да виси във всеки световен музей на модерното изкуство! Шаро ми беше като брат, имам над сто негови работи! Държах му ръката в последните му часове в болницата…“ И двукратният олимпийски шампион по борба се разплака като дете. Бутилката с уиски, която изпразнихме в следващите часове, ми подейства по-скоро отрезвяващо. Пред мен стоеше с цялото си могъщество един неизлечимо заразен от изкуството и колекционерството човек! „Каруцарчето от Перник“, както обича самият той да казва. И си помислих, че картината е като жената - трябва да бъде там, където е много обичана и желана.
В началото на драматичната 1989-а в София, в Националната галерия за чуждестранно изкуство гостуваше Московският музей „Пушкин“ с великолепна изложба гравюри на Дюрер, Лукас Кранах-Старши и други художници от епохата на 15-16-и век. Събитието беше велико и на другия ден, в кабинета на Атанас Нейков навярно съм помечтал на глас за гостуване на такава изложба в Добрич. А той навярно ме е погледнал с добродушна снизходителност, както умееше да го прави. Но след десетина дни ми се обади и ми каза, че е говорил с Директорката на музея и има някакъв шанс изложбата да гостува в Добрич. Последва процедура с много документации, застраховки и т.н. Специална кола на УБО с тежка охрана докара оригиналите / за сведение, гравюра на Дюрер струва милиони на търговете на „Сотбис“/. В нашата галерия беше осигурен денонощен режим от жива полицейска охрана от поне десет човека. Потокът от хора, които искаха да видят изложбата, беше зашеметяващ! Прииждаха колеги и почитатели на изкуството от близки и далечни градове. Жоро Атанасов, който и до днес е ревностен последовател на тази школа, изнасяше възторжено беседи. За две седмици галерията беше посетена от няколко хиляди човека! Отдъхнахме си с целия екип, когато всичко завърши благополучно и УБО потегли към София с изложбата. Бяхме записали една красива страничка в културната история на града си. След някой ден Найо ми казва по телефона: „Питаха ме от високо място защо Дюрер не е ходил и в Пловдив и Варна? Ами, умори се - им отговарям. - Ще ме намразят някои твои колеги…“ - и се смее...
През тази година атакувах и още една непревземаема крепост - Емил Стойчев. Легендата и мълвата за него се носеха с упойващ мирис сред професионалните среди и малцината колекционери. Беше затръшнал вратата пред камерите на Кеворкян, когато се опитаха да го изненадат в ателието му. Не правеше изложби, понякога участваше в журита на ОХИ-та. За мнозина беше мизантроп и чешит. Всички му сваляха шапка. Европа го беше приела без договор за присъединяване и защитни клаузи. Пак във филм на Кеворкян, великият Казаков беше изрекъл накрая култовата реплика: „Щастлив съм, че живея под едно небе със Стойчев и Вукадинов!“ Когато му звъннах по телефона, бях се подготвил да ме смахне и да приключим набързо. Но той, с лек възторг в гласа рече: „Ей, Добруджа! Много хубави спомени имам от младостта…“ На срещата ни в Парк хотел „Москва“ дойде със съпругата си Дафина. Аз бях с Ели. Потекоха непринудени разговори, Емил се размекна в спомени. „ Бях войник в Добрич, служех в комендантството в самия център, до кметството. Пусках музиката по радиостанцията към голям говорител на един стълб. Бяха петдесетте години, най-мрачното сталинистко време… Тайно слушах ББС-и. Една вечер, както слушам, съм задрямал и нещо съм натиснал копче. Говорителят навън ме стресна и събуди. Площадът гърми с новини от ББС-и! На другият ден - за ушите и... в някакво гранично поделение край Калиакра. Е, там ми беше най- хубавото време. Магичен е този бряг с огнени скали и огромни черни миди!...“ Самият Емил се разтваряше като мида и от сърцевината й надничаше един много топъл, по детски възторжен и сърдечен човек. Разбира се, че ме отряза, когато му заговорих за изложба. Но ни покани, когато дойдем следващ път в София, да посетим ателието му. Така започна семейното ни приятелство, което и до днес ни топли. След не много време в галерията блесна с цялото си живописно великолепие изложбата на гения Стойчев. Пак посещения от къде ли не, като на Божи гроб. Емил Стойчев, за мое щастие, продължава да е на върха на прекрасната пирамида от големи художници, автори на „Кавалет“ и съм горд, че ми повери организацията на две големи юбилейни негови изложби в София и издаването на каталозите за тях. Когато е в Париж, му мятам през сателита някоя македонска песен за разтуха от тамошната скука...
С Никола Манев сме приятели от началото на 80-те. Запозна ни Любо Левчев и може би това благослови приятелството ни, продължаващо повече от 30 години. С Ели си говорят неспирно за Яворов и рецитират. През тези години аз съм му подредил и открил над 20 изложби и торбата ми с истории е препълнена. С Манев не можеш да скучаеш и минута. Но сега се питам: с какъв акъл сме организирали онази мащабна акция през 1990 г.?! Не беше просто обичайна изложба. От Париж трябваше да се превозят над 100 картини, много от тях, с формат 150х400 см, да се застраховат и опазят. Направихме хубав плакат и малък каталог. Как се случи това в една година, в която вече магазините бяха празни, а бюджетът на галерията беше сведен до минимум? Просто Никола Манев преди това беше довел галеристката си Паскал Курбо и те благородно се заеха да финансират голяма част от събитието. Бяха ми казали, че от Париж ще дойдат някои приятели и колекционери на Никола. Но на летище Варна кацнаха към 80 души и ги превозвахме с два автобуса! Между тях- Президентът на Международния салон на акварела, сенатори, галеристи, колекционери, вездесъщият Жорж Екли - собственик на империята за изкуство „Арт-Диалог“. Такова културно нашествие от световната столица на изкуството Добрич не помнеше. Вернисажът беше великолепен, със специално написана от маестро Милко Коларов и изпълнена музикална пиеса, със слова на Паскал Курбо, Стоимен Стоилов и Стоян Стоянов-Течи, който тогава беше Директор на Националната галерия, и разбира се - с цветно, емоционално слово на самия Манев. Чирпанският Везувий, оглеждащ се в Сена. Изложбата представяше целия регистър на този огромен художник и може би само тази, в Галерията за чуждестранно изкуство, която кураторствах десетина години след това , й съперничеше. Много весело стана на последвалата тържествена вечеря в хотел „България“. Франсетата бяха подочули за тежката криза, в която е изпаднала страната и кръстосаха очи, когато изискани сервитьори започнаха да носят под звуците на фаготи и флейти печени фазани, яребици, гъши дроб, пуйки, хубаво вино. По това време имах един приятел с фазанария до с.Оброчище и малка фабрика за гъши дроб, и той осигури всичко, а Никола го плати. Истински пир по време на чума! По едно време идва до мен Течи, красиво попийнал /и за това се иска талант/ и ми вика в шумотевицата: „Валерка, ние в София се облизваме за парче кучешки салам, а вие какво правите тука?!“ Отговорих му, че Добруджа и по време на революция никого не остава гладен.
С него се познавахме, преди да постъпя в галерията, може би от АМХ. Вежди, ненавършил четиридесет години, беше вече утвърдено име в скулптурата , със задгранични изяви и отличия. Безнадежден бохем, с поразяваща уста. Една нощ през 1988-ма десетина души осъмвахме в клуба под „Шипка“ 6, в безгрижни разговори и песни. Вежди, разбира се, беше в центъра на компанията, с гърления си глас и цветни истории. Той и днес пее много хубаво, майка му е наричана „славеят на Кърджали“ Странно или не, но сред нас до края на вечерта беше и човекът от Държавна сигурност, който отговаряше за СБХ. Той беше млад симпатяга и всички знаеха, че е зет на Стоян Михайлов, тогава Секретар на ЦК... Никой не се притесняваше от него и той се чувстваше сред свои. Всъщност, по-късно се разбра, че други, услужливи хора от самата гилдия, са пишели усърдно доноси срещу колегите си. Призори Вежди ни покани да отидем у тях да си „поприказваме“ още малко. Живееше в малка панелка, някъде в кварталите. Тогава ни пусна на видеото един филм, който екипът на Васко Василев, тогава кореспондент на телевизията в Париж, беше направил. Филмът беше за Вежди и великия Сезар. Рашидов му гостуваше в имението му, превърнато в открита експозиция на гениалните му творби. Двамата вървяха по алеите, сред внушителните модерни творения и си говореха за ИЗКУСТВОТО. Повече говореше Сезар, а Вежди необичайно мълчеше и развълнуван слушаше. Голяма чест беше за него, че такъв титан на скулптурата го беше забелязъл. Съдбата го беше докоснала със златен пръст. На тръгване ми подари копие от филма, което пазя и до днес. Малко по-късно с екипа на галерията решихме да поканим Рашидов с изложба. Тогава той ме помоли да не бъде сам, а с Георги Трифонов /светла му памет!/ и Захари Каменов. Тримата вече се изявяваха заедно и се допълваха прекрасно в класическата формула „живописец- скулптор- график“. Но най-главното е, че ги свързваше голямо, мъжко приятелство. Беше зимен месец и цялата нощ след откриването прекарахме около едно кюмбе в малка добричка кръчма. Имаше режим на тока и на светлината на свещите Вежди, разчорлен и брадат, говорейки мъдро и пеейки непознати, научени от майка му тъжни родопски песни, приличаше на източен мъдрец. През следващите години все се канехме да ги покажем пак тримата в „Кавалет“ и все нещо осуетяваше идеята ни. Междувременно Жоро Трифонов „отиде“ да зографисва небесните църкви, а Вежди се зазида в омерзителната кула на политиката, крачейки по стълбата на Ешер, която ти създава илюзията, че се изкачваш, а всъщност пропадаш. Надявам се все пак някой ден да разбие със здравата си дебела глава зидовете и да се върне при „железата“си, както той обича да казва.
Много още неизтрити от времето спомени за събития и художници в добричкия ми период се нижат в съзнанието ми. Вездесъщият корифей на критиката Максимилиян Киров идваше лично да открива изложбите на Борислав Стоев, Симеон Венов, гостуващи големи чужди изложби, а след това публикуваше обширни отзиви и студии в специализираните издания и вестник „Култура“. В Добрич бяха подредени изключителни експозиции на много младите тогава Станислав Памукчиев, Владо Чукич, Димитър Лалев/светла му памет!/, Нуша Гоева, Ангел Христов, Здравко Палазов, нашия Христо Кралев, Иван Русев... С повечето продължавам да работя и до днес, и всички си спомнят за големия импулс и увереност, която им е вдъхнала тогава добричката галерия. Още през 88-ма, по инициатива на Жоро Атанасов беше организиран един от най-ранните концептуални пленери в с. Топола. Галерията го финансира изцяло, а последвалата изложба взриви публиката. Поканих Яра Бубнова, тогава много млада изкуствоведка, да говори за руския авангард и „подвалните“ художници. До входа на галерията в една зала обособихме богата библиотека.
Нямах статистика, но от издадения наскоро каталог на галерията по случай петдесетгодишнината й виждам, че с екипа ми сме организирали за четири години над 40 значими изложби. И редом с тях - изяви на много добрички художници. Трогателна беше изложбата на най-любимия ми самобитен местен автор - Ангел Томов, фурнаджията. Този светъл и благ човек не се интересуваше от суетата и рисуваше в задната стаичка на фурната сънищата си от Стария Добрич. Дълго го увещавах за изложба, а след като я открихме, на другия ден ми каза: „Снощи щях да умра… Никога вече няма да правя такова нещо…“
Политическите събития вървяха с грохот след 89-а и с пълни площади от превъзбудени хора. В нощта след откриване на изложбата на Жоро Лечев, в ресторант „Централ“ дойде човек от службите, който предупреди многобройните ни варненски гости, че в полята и резиденциите на Добруджа търсят Николае Чаушеско, който беше изчезнал от Букурещ...Парите за култура след 1990 г бяха отрязани тотално. Точно щяхме да откриваме изложбата от скулптури на много талантливия Иван Русев, когато токът угасна. Разположихме на пода на залата свещи и неговите архетипни камъни придобиха магично въздействие. На другия ден с Иван и колегите заравяхме в градинката пред галерията два полегнали каменни релефа, които скулпторът подаряваше благородно на Добрич. В това време край нас мина един, известен с назидателното си отношение към културата, местен фактор. Не зная бил ли е предната вечер на откриването, или го бяха информирали, но подозрително ме запита: „Пощаров, ти снощи устройваш панихиди, сега пък гробища ли ми правиш насред града?...“
През есента на 1991 г. бях на едномесечна специализация в асоциацията на Жорж Екли в Париж, изцяло на тяхна издръжка. Този мултимилионер притежаваше огромна колекция от шедьоври, но обичаше българското изкуство и в обширните депа на „Арт-Диалог“, редом с Дали, Пикасо, Делоне и Вазарели бяха творби на Никола Манев, Стоимен Стоилов, Марин Върбанов, Здравко Мавродиев. Беше известен филантроп и благотворител. Имайки впечатления от добричката галерия, той се натъжи при новината за финансовия й колабс. Написа писмо до Кмета на Добрич, в което предложи гостуване на колекцията му и ежегодна финансова помощ. Поемаше всички разходи и нищо не искаше насреща. Върнах се зареден с идеи как да преформулираме дейността на галерията, за да осигуряваме собствени финансови ресурси в мрачното време, което беше настанало. Нормално беше да информирам Зам.-кмета по културата за предложението на Жорж Екли и с него да влезем при Кмета. СДС беше окупирало вече Общината и за културата и образованието отговаряше един, иначе симпатичен….. гинеколог?! /правилно, трябваше да се акушира на раждащата се „демокрация“/. Изслуша ме учтиво и ми каза, че ще информира Кмета. Мисля, че още с излизането ми, в чекмеджето му завинаги е потънало в забрава предложението на французина. С главния архитект на града разработихме идеен проект за северната, необитаема страна на галерията /бившата полиция/, където приземният етаж да стане арткомплекс, с малки частни галерии, магазини за материали и рамкиране, фотостудио и т.н. Това щеше да носи сериозен приход за галерията. Националният съвет на галеристите в София, в чието ръководство бях трета година, обсъждаше подобни и други идеи за подпомагане на галериите. В някои градове част от тях се осъществиха.
„…ПОКА ЗЕМЛЯ ЕЩЕ ВЕРТИТСЯ, ГОСПОДИ ТВОЯ ВЛАСТЬ! -ДАЙ РВУЩЕМУСЯ К ВЛАСТИ НАВЛАСТВОВАТЬСЯ ВСЛАСТЬ…“
Из „Молитвата на Франсоа Вийон“ на Окуджава
В началото на 92-ра от София пристигна министър Елка Константинова, с категорична депеша - всички директори на културни институти с партиен билет да бъдат уволнени. Назначена ми беше генерална ревизия. В комисията бяха сложили и един възрастен художник, който беше с огромен диоптър, беше глух, и само ми клатеше глава заканително, обладан от синя преданост. Председателят на Общинския съвет, уважаван дотогава от мен математик, ми каза, че ако ревизията ми намери дори една липсваща кабърка, ще ме „обесят“ на площада. Вбеси се, когато същата ревизия намери нарушения от стари години, свързани с имената на негови приятели и любимци. На трибуните и сред ревящите срещу „партията“ тълпи виждах колеги, които до вчера бяха придворни на същата партия и си бяха парцелирали окръга за сладката халтура, наречена „нагледна политическа агитация.“ С пълна сила вървеше карнавалът на хамелеоните. В местния вестник излезе програмна статия срещу целия екип на галерията, макар, че само аз бях партиен член. Моята глава не беше достатъчна. Жоро Атанасов беше враг, защото беше син на висш офицер, Дима Миланова - защото баща й беше работил в партийния комитет, Жоро Събев - защото баща му беше дългогодишен директор на предприятие, Петьо Данаилов беше селско момче и авторът предполагаше, че баща му е бил активист на колективизацията. Статията завършваше с призив за пълно унищожаване на „зловредното гнездо“. Беше подписана от дългогодишния секретар на групата ни от „комунистическо“ време, но стилът подсказваше, че писанието е колективен труд. Колеги, с които довчера се обичахме и уважавахме, бяха неузнаваеми. Пишеха нови биографии, с надеждата, че идват нови благодетели.Но защо на нашите гърбове?
В средата на 92-ра едно невзрачно момче от дирекция „Култура“, което партията беше сложила на бюро, по-високо от него, тичаше от директор на директор да връчва заповеди за уволнение, угодничейки на новите си господари. Бяхме уволнени с една обща заповед?!. Директорът на музея се разтича до Областната управа във Варна и след няколко месеца ни възстановиха. Последва суматоха и уговаряния, защото властите бяха побързали с назначения, плащаха се неустойки и т.н. Аз вече бях пред откриване на частната си галерия.
В началото на 93-та тя набираше скорост. Много значими художници без подканяне дадоха свои творби, а сред първите, с две живописни платна, беше Светлин Русев. В градската галерия новата власт сложи стария кандидат за директор от 88-ма. Той /в случая - тя/, изпълни директивата и за нула време целият екип от специалисти беше изхвърлен, да си „търси лесното“. Председателят на Общинския съвет разтури библиотеката в галерията и настани там частния си дюкян за канцеларски материали. Старата галерия до входа на парка стана битпазар. Започнал беше маршът на търговците в храма. През май, под патронажа на Кмета на София в Софийска градска и в Националната галерия се откри грандиозна изложба на колекция „Арт-Диалог“ от Париж. Поверени ми бяха каталогът и плакатът за събитието. Жорж Екли направи щедри дарения. Всичко си отиде на мястото.
P. S.:В каталога за 50-годишнината на добричката галерия са пропуснати важни изложби, като тези, на Ангел Томов, Георги Лечев, Нуша Гоева, пленер „Топола 88“. В богатия снимков материал няма нито един кадър от периода 1988-1992 г. След цели 20 години не искам да допускам, че това е плод на нечии комплекси. Историята, в случая на един културен институт, се пише само с факти, без провинциален субективизъм и с отговорност към научните и монографични публикации и издания. А читателят е достатъчно грамотен, за да види значимото.
Валерий Д. Пощаров