0

Вашата колекция е празна

25 февруари, 2020 6 минути за прочитане

Предговор

Шести декември 2018 г. Никулден.

Зимното слънце се прокрадва през мъглата и лениво се търкаля над хълмовете на Галата. Призрачните силуети на корабите в залива, приличащи на огромни китове, се полюшват в такт със звъна на църковните камбани. Богомолците неспирно препълват храмовете, за да запалят свещица пред иконата на най-морския светец. Градът ухае на печена риба и хубаво вино.

Със Стоимен сме в църквата „Св. Николай Чудотворец“. Това е храмът на моряците. Тук ги кръщават и тук ги оплакват в последния им път. След дългите скиталчества по морета и океани, на този бряг е сетният им пристан. Затова пред църквата те са поставили голяма стара котва. За нея са завързали с най-здравия моряшки възел въжетата на кораба, носещ душите им. Не искат никога той да отплава от Варненския залив. Покойният баща на Стоимен е бил морски офицер.

В преддверието на храма се спираме за малко. Стоимен ми посочва надпис сред стенописите. Там са имената на художниците Никола Кожухаров и Петър Михайлов. През 1961 г. те изписват стените на църквата.

„Тези наши класици имат основна роля в покръстването ми във великата религия на изкуството. Невероятно ти звучи, нали? Хайде, започваме разговорите и работата по книгата!“

Прекрасен ден за начало. Цяла година по-рано се роди идеята за монографична книга. Имахме вече благородната подкрепа на един възрожденец и меценат – ректорът на Икономическия университет във Варна, проф. Пламен Илиев. Но нагласата да „инвентаризираш“ живота и творчеството си се създава бавно и трудно, и е съпроводена от много вътрешни съпротивления. Стоимен Стоилов, подобно на повечето свои колеги, е небрежен в събирането и подреждането на лична документация, включваща снимки на работите му с прецизни описания, датирани изяви, спомени от срещи по целия свят. А „гумичката“ на времето безпощадно изтрива важни и понякога ценни детайли. Нечаканите ПОЖАРИ унищожават завинаги творби, които художникът никога няма да пресъздаде и които и за него самия се превръщат в легенда. При творците с мисия чувството за историчност е изключително важно. То е отговорност пред целия художествен процес, а и пред следващите поколения, които, несъмнено, ще продължават да изследват творчеството им.

Асансьорната клетка бавно ме изкачва към шестнайсетия, последен етаж на блока, в който е „убежището“ на Стоимен. Асансьорът е като съдбата – издига те, спуска те, а понякога, съвсем неочаквано блокира между етажите. Стоимен е клаустрофоб и дълги години изкачваше стъпалата до последния етаж. Казват, че това е болест най-вече на хората от артистичния свят. Творците органически не понасят затворените пространства. В тях те, макар и временно, трябва да приберат крилете си. Превръщат ги в юмруци и започват да блъскат по стените.

Да, това не е просто жилище или ателие. Преди близо 50 г. тук Стоимен създава семейното си гнездо, в което с Насито отглеждат дъщеричката си Диана. Стените са пропити с любов, копнежи и детски смях, а заливът още разнася ехото от гръмките гласове на приятелите, населили дългите бохемски нощи на младостта. Тук, почти на брега, е срещата на бурите, от които морето цяла нощ тътне, а старите дървета в парка проскърцват като древни галери.

Звъня и Стоимен ми отваря вратата. Черно-бяла картина, в която заради ослепителната светлина в дъното той е в пълен контражур и по контурите на фигурата му има тънко, светло сияние. Вървя през дългия, полумрачен коридор, сред купища от празни платна и завършени картини, сред огромни рулони за пакетаж, сред готови за отпътуване или завърнали се от световни изложби работи. Депото на "Куриера на цивилизациите". Мирише упойващо на терпентин, жасминов чай и… От дългогодишните ми приятелства с много наши художници съм забелязал, че всяко ателие си има своя, специфична миризма. Уж материалите са едни и същи, но въздухът е наситен с нещо запомнящо се. Навярно и аурата на твореца си има ухание.

Изскачам от полуздрача на коридора, както подземна река изскача от крайбрежна пещера, примамена от магичната светлина и от Голямата вода. Цялата източна стена на хола-ателие е в стъклени витрини. Само тясна колона ги дели на две. На нея има окачена стара икона на Богородица с Младенеца. Тя посреща по стар християнски обичай изгрева. На стената срещу нея виси прекрасен моливен портрет на Насито. Всичко пред погледа е море и небе. Само отдясно нос Галата с примигващия фар ревниво ги разделя, припомняйки, че нашият дом е на материка.

 „Никога няма да си обясня, а и не искам обяснение за магията на това място! И във Виена, и навсякъде, където ходя по света, продължавам да го сънувам и винаги бързам към него. Не казвам „бързам да се завръщам“, защото никога не съм си заминавал. Тук съм птица с птиците и риба с рибите. Хоризонтът е свобода! На терасата винаги ме чака соленият вятър, за да пием по едно узо. Този залив ме е залюлял в утробата си и в най-трудните си мигове го търся като майчино убежище. На този древен бряг може би съм се прераждал и затова въображението ми се разхожда в предишни животи и епохи като в добри сънища. Да, животът е енигма…“

Голямата работна маса е отрупана с ескизи, пастели, започнат папирус, тушове и маслени бои, малки късчета хартия, на които, редом със записани телефони и бележки има и рисунки. Стоимен е от художниците, които дишат, като рисуват. На статива е започната картина в среден формат. На дървена стойка е преметнато, като биволска кожа, огромно платно. Пристигнало е на руло от Ню Лондон (САЩ), където картината е участвала в изложба. Бронзови пластики са разхвърляни по земята край прозореца. Като есенни листа, върху възглавницата на малкото канапе жълтеят няколко детски и ученически рисунки на Стоимен. Изровил ги е от стари папки, за да ми ги покаже. Над тях, на бялата стена, е окачена картина в синьо с огромна риба. Толкова малко разстояние между детските рисунки и една от последните картини на художника, а между тях - един живот!

Стоимен определя мястото, на което ще седя при срещите ни. То е с поглед към залива. Толкова магично и примамливо, но и толкова разсейващо! Ще се срещаме по няколко пъти седмично, докато мине зимата и на Франга баир, обрамчил амфитеатъра на Варна, се появят като розови пухчета разцъфналите бадеми. В продължение на няколко месеца аз трябва да бъда тихият и упорит архивар, който методично, но деликатно пита, записва и подрежда „рафтовете“на един изключителен живот, съдба и творчество.

Това е книга за СЪДБОВНИЯ ПЪТ. Той криволичи през китни поля с разцъфнали синори, под сенчести дървета, сред клоните на които се любят птиците, през бурни реки с измамни проходи, през урви и трънливи усои, през сияйни планини и знойни пустини, през времена на триумф и на страдания. Това е ПЪТЯТ НА ИЗБРАНИТЕ И ПОСОЧЕНИТЕ. Води винаги до един връх, който не е Олимп, а е върхът, покрит с разпятия. Защото, както казва Бодлер: „Изкуството е кръст, на който, страдайки, човек се доближава до Бога“.

Стоимен Стоилов е безспорно и утвърдено име в съвременните пластични изкуства. Не маркирам национални, европейски или други граници, защото от самата му биография се вижда, че той е планетарен художник. Не поради факта, че е кръстосал света, а заради знаците, които е оставил в световните музеи и галерии. Малко са художниците с толкова впечатляващо признание извън страната ни. Не омаловажавам успешната реализация на редица наши талантливи художници, живеещи по света. Част от тях са мои приятели. Става дума за мащаба на признанието и за открояването на личността на българския художник Стоимен Стоилов в културните процеси на страни с вековни традиции в изкуството.

В следващите страници ще тръгнем по ПЪТЯ, водени от самия художник и от автентичните му разкази. Той ще ни посочва, а понякога сами ще откриваме знаците и белезите, оставени по този път. Ще надникнем в антропологичните разрези на времето и епохата, в която израства и се формира един талантлив художник. Ще споделим триумфите на този гладиатор на доброто и красивото, който с антич на преданост възвеличава вселенската хармония. Но с него ще отпиваме и от горчивата чаша на живота. Преди Стоимен да ни отведе в Родината на Моцарт, ние ще споделим трагедията на ПОЖАРА, в който „незнаен Салиери“ изпепелява безвъзвратно едно двадесетгодишно творчество. Възкръсването след огъня не е по силите на всекиго. Но нали в него се калява мечът за следващите битки? Ще станем свидетели на новата виталност, нахлула в творчеството на Стоимен Стоилов. На крилете на въображението на художника ще пресичаме митични епохи и събития, континенти и пространства, в които машината на времето е детска играчка, захвърлена в килера, а човеците от различни цивилизации с пилигримна страст строят духовната стълба към така бленуваното и недостижимо СЪВЪРШЕНСТВО.

Валерий Д. Пощаров


Оставете коментар

Коментарите се преглеждат от модератор.

ИЗКУСТВО ПО EMAIL?