Вашата колекция е празна
Когато на 18 септември 1944 г. във Варна се ражда Стоимен Стоилов, Втората световна война все още не е завършила. С живота на милиони млади хора човечеството заплаща своите поредни безумия. На морския бряг се появява едно момче, което ще стане художник и драмите на човека ще бъдат негова вълнуваща тема. Майката на Стоимен – Стефана, е добруджанка. Този регион се слави с богатата си земя и с трудолюбивите хора, които я населяват. Родът на баща му Иван е от Лозенградско и е споделил тежката участ на българските преселници от Източна Тракия. Предполагам, че родителите на Стоимен са дали на първородното си дете това лично име, знаейки, че то означава устойчив, силен, благословен от Бога да оцелява и в най-големите житейски трудности. В основата на името „Стоил“ са също глаголите „стоя“ и „стоически отстоявам“. Животът и съдбата на художника ще покажат, че няма нищо случайно в името и фамилията, които получава и наследява. Младото семейство живее на квартира в началото на сегашната улица „Преслав“. Бащата на Стоимен е вече във Военноморския флот, а майка му се грижи за домакинството и за него.
„Бях 3-4 годишен. Беше следвоенно време. Майка ми отиваше да чака на дълги опашки по магазините. Оставяше ме на перваза на прозореца, хванат за решетките. Аз гледах хората, каруците и камионите, които се движеха по улицата и ми беше интересно. Най-много обичах да изрязвам с часове силуети на коне от стари
вестници…“
Малко по-късно семейството се мести в друга квартира в къща, която се е намирала на мястото на сегашния хотел „Орбита“ на „Червения площад“. Тази централна зона на града е изпълнена със стари домове в европейски стил, строени в началото на 20 в. и в тях са живеели заможни представители на варненския еснаф, лекари, адвокати, морски офицери.
Средата, в която расте малкият Стоимен, е пъстра и по прашните следвоенни улици играят заедно децата на бедни и богати, на българи, евреи, гърци, турци, арменци, белогвардейци. От далечни времена Варна е добрият „Вавилон“, в който се носи разноезична реч и заливът милостиво е приютил хора с различни съдби. Помежду си те говорят само на един език – езика на ДОБРОТО. Всичко това оформя мирогледа на едно момче, за което толерантността ще бъде съществена част от философията на живота му.
„Моят приятел Григор Юшенлийски, който беше от стара варненска фамилия, ми даваше списания, пълни с комикси. Такива започнах да си рисувам и аз. Нямах умора да измислям мои истории. Родителите ми се радваха и навярно са си мислили, че имам някакъв талант.“
Ето я първата, уж „случайност“, която отключва заложбите на малкия Стоимен. Комиксът е разказ от последователни рисунки, съпроводени с текст. В творчеството на художника Стоимен Стоилов рисуваното повествование ще стане любим маниер и в скицници или на отделни листи, в ателието или на коляно в австралийската пустиня, много от рисунките му ще бъдат съпроводени със ситно изписани бележки и мисли. Ще се влюби в илюстрацията и ще разрисува много книги. А зрелият художник ще направи цикли върху ръчни хартии и папируси, в които рисунката и текстът ще се преплитат в странни идеографски послания към миналото или към бъдещето. Стоимен си спомня с умиление за летата, прекарани на село, при родителите на неговата майка. Дядо му Тодор има коне и по цял ден го вози на каруцата. Детето се среща с истинската природа, с житата и синорите, обсипани с макове, с птиците, реещи се на воля над равнината. Когато за кратко заспива върху ароматното сено, сънува Добруджа като момиче, в косите на което пеят чучулиги, а човекът със стадото в полето е „беден селски Бог“ (Й. Кръчмаров), който носи на раменете си малко агне. Един ден се случва онова, за което всички деца мечтаят. Дядо Тодор качва малкия Стоимен на един от конете и му дава юздите в ръце.
„Тези мигове са пред очите ми и до днес! Бях на гърба на това голямо и силно животно, което само рисувах неспирно в тетрадките си. Сега то чакаше да го поведа накъдето аз поискам и стъпваше внимателно, усещайки безкрайната ми обич към него, и детското ми вълнение. Като че ли тази ми любов беше памет от праотците ни - номади, чийто живот е минавал върху гърбовете на конете. Тя се пренесе завинаги в творчеството ми, където конят и човекът, без значение на времена и епохи, са в единна цялост.“
Колко важни ще се окажат тези простички на пръв поглед неща, случили се в детството на безброй други деца. През годините на художественото си образование Стоимен ще рисува коне с пословичната страст на младия Теодор Жерико, който прекарва дълго време във Версай, за да наблюдава поведението и движенията на това животно и да му се възхищава. В творчеството на художника Стоимен Стоилов конят ще се превърне в символ на гордостта и свободния дух , на красотата и силата, на благородството и предаността.
„Бях петгодишен, когато се разболях от скорбут. Майка ми ме заведе в Трявна да ме лекуват. Пиех козе мляко и се оправих. Може би затова козата ми е любим персонаж и я рисувам постоянно.“
Стоимен е на осем, когато родителите му купуват къща на улица „М. Дринов“, зад сегашната Община Варна. Ражда се и сестра му Маргарита. Годините са трудни, храната се купува с купони и макар и малки, децата усещат тежестта на времето. Но през очилата на детството в спомените на художника остават красивите дни и мигове на щастие, които никой няма право да отнеме.
„В новата ни махала беше много хубаво. Съседи ни бяха унгарката Ирена, чийто мъж Ярослав пътуваше с корабите, белогвардеецът чичо Фьодор, чиято жена – леля Ина, гледаше понякога малката ми сестра, докато майка ми трябваше да излезе по работа. Разноезична реч се носеше денонощно от дворовете с лозови асми, а градът ухаеше на печена риба. Чичо Али беше турчин и имаше работилница за мозайка и камък в нашия двор. Обичах да ходя при него и да си правя фигурки от мек камък“.
Прогимназиалните си години Стоимен прекарва в училище „Д-р Петър Берон“, което е наследник на прочутата Девическа гимназия и от 1954 г. има смесен прием на момчета и момичета. То се помещава в една от най-внушителните и достолепни сгради на Варна, построена в края на 19 в. с камъни от съборената крепостна стена и с огромното родолюбие и жажда за просвета на варненци. Не случайно днес в нея е настанен Археологическият музей, съхраняващ безценни артефакти от историята на древния Одесос и най-старото обработено злато в света, открито във Варненския халколитен некропол. Години по-късно художникът Стоимен Стоилов ще влиза в тази сграда и дълго ще съзерцава изкуството, създавано от безименни гении на човешката цивилизация.
„Нямам спомен да съм бил особено ученолюбив и обичах много да играя. Наоколо имаше деца от стари градски фамилии, с възпитание, което ми беше по-далечно. Аз си имах няколко приятелчета, които споделяха лудориите ми. Ходехме до стръмния бряг, на който се виждаха коренищата на дърветата, оголени от морските бури. Спускахме се по тях като малки Тарзани, а после се катерехме обратно. Бяхме позаякнали и ходехме при рибарите. Помагахме им, когато теглеха мрежите. В тях рибата се мяташе и блестеше като сребро. Рибарите бяха колоритни и се радваха на простичките неща в живота. Те са в сънищата ми и затова ги рисувам цял живот. Често баща ми, който беше морски офицер, ме вземаше със себе си и ме качваше на някой военен кораб, който излизаше в морето. Магията на Голямата вода, която те люшка и се чувстваш мъничък и нищожен, е неописуема. Помня как бутаха от палубата младите моряци, за да се учат да плуват. Повечето бяха момчета от градове и села във вътрешността на България и за първи път се срещаха с морето. Викаха уплашени, вадеха ги и пак ги бутаха във водата, а баща ми ми казваше: В дълбокото ще се научат да плуват и ще заобичат морето…“
От стара снимка на Стоимен, направена в курорта „Боровец“ ни гледа един малък боец, застанал на коляно върху морена и вперил поглед напред и нагоре. Липсват му само лък и стрели. С хлапетата от махалата Стоимен често е тичал към пристанището, където са акостирали впечатляващите големи кораби. Но за да се стигне дотам, се минава през едно магично място. Край брега на залива е старинната Гръцка махала, огласяна в утринните часове от камбаните на църквата „Св. Атанасий“. Ехото им обикаля залива и притихва в руините на Римските терми. Разкопките от древния Одесос са сюрреални, изникващи като из под земята и респектиращи с масивните отломъци материя и култура от далечни епохи и цивилизации. Малкото момче обикаляло тунелите и проходите, пропити с влага и легенди, и това е оставило трайни белези в душата му. След рисуването, историята му става предпочитан предмет в училище. Един ден той ще стане любимец на самата история и тя ще го направи „куриер на цивилизациите“, битували на варненския бряг. Освен сред руините и разкопките, Стоимен е обичал да прекарва с часове в градинката до часовниковата кула, където на импровизиран ринг са се провеждали боксови мачове. Едно романтично ехо от гладиаторските битки в древния Одесос.
„Там вдигаха шатрата и на цирка, който чакахме да дойде във Варна с нетърпение. Пленителна беше магията на арената, където извеждаха екзотични животни. Под купола се премятаха акробати, а заради клоуните публиката се заливаше от смях. Всичко това е пред очите ми, когато рисувам моите сцени от Пътуващия театър. През лятото нерядко семейството ни си правеше пикник на Златни пясъци. Тогава там всичко беше девствено, гори, златен бряг и ласкаво, топло море. Майка ми пълнеше две кошници с вкусна храна, зеленчуци, плодове и вино. Качвахме се на каруцата на дядо и тръгвахме по красивия път. По-късно курортите превзеха всичко.“
В следвоенните години Варна бавно се съвзема и връща облика си на курортен град, в който нерядко през лятото се появяват и чужденци. Красиви млади момичета с изваяни тела и шоколадов тен се разхождат по плажа, а от тях се носи ухание на чуждоземни кремове.Привечер ларгото, което се спуска към входа на градината и морето, е препълнено с хора. От Морското казино се чува тих валс. На централния плаж, пред баните е старият железен мост…
„Там се подреждаха в колона яки момчета и скачаха във водата, като правеха скок „лястовица“. Момичетата ги аплодираха. С моя приятел Владо Томов се записахме да спортуваме кану каяк при легендарния треньор бате Велко. Правехме мускули и хубави тела. Недалеч от нас беше велосипедната работилница на бай Алекси. Той даваше велосипеди под наем и ние събирахме дребни пари, за да си наемем за час-два колело и да се поскитаме извън града. Преживяването беше вълнуващо. Със сина на бай Алекси, Кайчо, карахме първия във Варна двоен велосипед. Спомените ми са прекрасни и затова непрекъснато рисувам пощальони с велосипеди.“
Стоимен чете все повече книги и нерядко се вслушва в домашното радио, от което се носят и тревожни новини. Разбира, че светът не живее по красивия начин, по който живеят те със съседите си от махалата.
„Пораствах и виждах, че животът е труден. Детето живее сред драмите на родителите си и на околните. Започнах да чета Достоевски и да се замислям над категориите Добро и Зло, Черно и Бяло. Първи прелюдии към графиката, която ми стана по-късно втора същност.“
След осми клас Стоимен трябва да продължи някъде образованието си. Майка му и баща му следят наклонностите и интересите му. И както всички родители, те мислят къде синът им трябва даполучи добра професия. Като морски офицер баща му се надява, че Стоимен може да продължи на неговото поприще. Тук се изкушавам да припомня накратко една интересна история, която вече разказах в монографията си за големия ни маринист Христо Каварналиев: Бащата на Едуард Мане е мечтаел синът му да стане морски офицер и на няколко пъти упорито го е пращал на изпити във Военноморското училище. Но Едуард искал да стане художник! Накрая, отчаян, бащата се предал и изпратил сина си в ателието на Тома Кутюр. Каква предопределеност! Но съдбата подкрепя тези, с характер. Почти аналогичен е случаят със Стоимен Стоилов. След дълги размисли и разговори родителите му го насочват към техникума по електротехника в града.
„За това, както ще се окаже, неудачно решение на баща ми, аз нося основна вина. В една малка уличка в центъра имаше книжарничка, в която се продаваше какво ли не. Тя се казваше „Ренесанс“.Не знаехме истинското име на нейния симпатичен собственик. Той за нас беше просто „Чичко Ренесанс“. Там за първи път видях скицник за рисуване. Но един ден реших да си купя няколко дребни неща, с които се правеше малко радиоприемниче – силициево кристалче, жички, кондензаторче, кутийка и т.н. В къщи сглобих моето изобретение и то заработи. Тогава в главата на баща ми се роди идеята да уча в техникум по електротехника, а след това да стана корабен инженер. Ходех с неудоволствие на училище. Трябваше да чертаем с туш всякакви схеми. А аз, като видех белия лист и почвах да си рисувам разни неща, правех шаржове на учителите и получавах наказания и слаби бележки. Още в края на първия срок беше ясно, че не ми е там мястото. Трагична новина за родителите ми! Не зная защо, но ме преместиха в Икономическия техникум, който и досега си е срещу Градската галерия. Икономист също било добра професия. Там оцелях само един месец. Нови семейни трагедии! Криво-ляво завърших годината в гимназията. Продължавах да си рисувам, а майка ми гореше рисунките ми на двора. Разказваше как в сладкарницата, в която работеше, често сядали художниците Каварналиев, Урумов и Георги Велчев, но толкова били бедни, че не си поръчвали нищо, а само си приказвали. Майка ми ги черпела по една саварина и боза. С тези си разкази тя ми набиваше в главата, че художниците са просто едни бедни хора и аз трябва да изтрия мечтата си да ставам такъв. Бях увесил нос.“
Тук ще отбележа, че майката на Стоимен е споменала тримата най-големи варненски маринисти, изградили кариерата си и създали европейско творчество през първата половина на миналия век. За съжаление, поради идеологическите обременености на времето, те умират точно през 50-те в нищета и забрава. Днес имената им са в пантеона на българската маринистика.
„Точно през тези драматични дни Съдбата постави нещата на мястото им. Баща ми беше вече в щаба на Морския флот. Един ден каза на майка ми да приготви вечеря, защото ще доведе нагости голям български художник на име Никола Кожухаров. Бил във Варна по покана на Военноморския флот, за да рисува някаква картина. На вечерята аз слушах впечатлен големия художник и не пропуснах да подскажа, че рисувам. Той пожела да види мои рисунки. Няма да забравя думите му: „Стоимене, тебе Господ те е докоснал, но талантът ти е на буци. Трябва да учиш в София, в Художествената гимназия и да се школуваш.“ Не помня как са реагирали родителите ми, но аз бях на Седмото небе…!“
Никола Кожухаров е известен български класик и по това време е професор в Художествената академия в София. Поводът за това му гостуване във Варна е поръчка за батална картина, свързана с морска битка от Балканската война. Тогава българският миноносец „Дръзки“ торпилира и прогонва модерния турски крайцер „Хамидие“, който е заплашвал да разруши Варна. Никола Кожухаров е майстор на баталната живопис, но рисува и много стенописи в български храмове. През 1961 г. е поканен, заедно с Димитър Гюдженов, да изпишат емблематичната варненска църква „Св. Николай Чудотворец“. Тогава с тях работи и един местен художник на име Петър Михайлов. Той също има особена роля в живота на юношата Стоимен Стоилов.
„И така, родителите ми се съгласиха да отида в София и да кандидатствам в Художествената гимназия. Бях щастлив и изпълнен с мечти! Но аз не знаех, че трябва да се готвя за изпитите. Дори моливите ми не бяха подходящи. Рисувах върху един мек български кадастрон и твърдият ми молив по едно време го скъса. Получих слаба оценка и не бях приет. Но бях непоколебим, че друг път нямам. Баща ми ме заведе при Кожухаров и той ме насочи да се готвя при варненеца Петър Михайлов. Записах се формално пак в гимназията за една година, през която най-вече рисувах. Петър Михайлов беше прекрасен човек. Висок, слаб и с ненатрапчиво, тихо благородство. Правеше страхотни акварели и редом с етюдите ме посвети и в тази трудна техника. Оттогава, та цял живот, съм неразделен с акварела. На следващото лято кандидатствах и с пълен отличен от изпитите влязох в Художествената гимназия.“
Със заминаването в София за Стоимен приключва безгрижието на детството и ранното юношество, когато хоризонтът е далечен, а над ласкавото море не са се извили още житейските бури. Зад него е брегът с пътечката по пясъка от босите му стъпки. Едно писмо, което нито морските вълни, нито времето ще отмият.
Валерий Д. Пощаров