0

Вашата колекция е празна

26 Февруари, 2018

РАЗГОВОР НА ХАРИ ХАРАЛАМБИЕВ С ВАЛЕРИЙ ПОЩАРОВ /СТАРШИ/, ВКЛЮЧЕН В КНИГАТА „МЪЛЧАЛИВА ПОЕЗИЯ“/Издателство „Изток – запад“, 2017 г.

На снимката: Емил Стойчев и Валерий Д. Пощаров в ателието на автора.


Х. Х. – По какъв критерий определяш кои живописци могат да излагат в твоята галерия?


-Да не забравим и графиците, нали? Защото Стоимен Стоилов в началото си е график и то от голяма величина. Но към днешна дата е и прекрасен живописец. Същото се отнася за Жоро Лечев, Иван Стратиев и още много други. Допадат ми художниците с широк инструментариум, който им помага да се изразят най-добре, когато работят. Като погледнем модерната живопис, няма голямо име, което да се е затворило само в един жанр и техника.
Що се отнася до критериите за подбор на авторите в една галерия, е най-лесно да се отговори – работя с качествени художници. Но това е епидермален отговор и подход. Ние нямаме концептуални галерии поради факта, че все още частните галерии са млад социо-културен продукт, съществуват едва от 25 години. Затова всички показват всичко и критериите най-често са авторът да е наложен и да е продаваем. Така в бранша цари хаос и са малобройни галериите, които налагат собствена, физиономична политика. През тази година навършвам трийсет години като професионален галерист и може би имам известно основание да споделя някакъв опит. Странно, но когато оглавих през 1988 г. прекрасната добричка галерия, аз моментално се насочих към художници, които бяха в графата „чешити“ – Лика Янко, Емил Стойчев, Иван Вукадинов, Димитър Казаков. Знаех вече, че те са не само много добри, но и че странят от статуквото и изповядват и отстояват своите идеали за изкуството, каквото и да им струва това. Имаха ярки физиономии, извън щампите и не се вълнуваха от суетата в изложбените зали. Съдбата ме дари с приятелството на повечето от тях. Но това не ми пречеше да търся млади имена и да ги толерирам. В края на 80-те в Добрич показах с изложби съвсем младите Владо Чукич, Митко Лалев, Иван Стратиев, Станислав Памукчиев, Жоро Лечев. Ето, така изграждах постепенно критериите си за добро изкуство и за стойностни автори. Когато през 1993 г. направих частна галерия, аз бях вече с доста солиден професионален „багаж“ и с голямо досие от качествени художници. Но пак потърсих нещо различно и за първи път показах Лъчезар Ошавков и Анди Лекарски/ големи имена от Париж/, само в „Кавалет“ имаше самостоятелни изложби на Емил Стойчев и Лика Янко, а на всеки 28-ми август откривахме изложба на Никола Манев. Щастлив съм, че с повечето автори ме свързва и голямо житейско приятелство. Това е истинското богатство на галериста.


-Всяка картина е като рожба на художника. Как се отнасяш към сътвореното от него?


-Всички сме деца на Твореца и носим негова искрица. Но има „избрани“, които ни карат да се вълнуваме и ни подсещат за духовното ни начало. Другото е кал и тленна материя. Това е смисълът на изкуството! Има художници, които споделят, че не мислят за това и не желаят да се товарят с философски и екзистенциални проблеми, че рисуват, защото така дишат. Това вече е призвание. Големите художници, поети, музиканти, са посланици на Бог. Затова без притеснение ги наричаме Творци. Винаги съм споделял, че картината има „аура“, създадена от енергията на художника. Попадайки в нея, ти изпитваш необясними, но осезателни чувства и вълнения. Понякога завладяващи! Няма да забравя, че когато в далечната 1981 г. видях в Дрезден за първи път на живо „Сикстинската мадона“ на Рафаело, краката ми се подгънаха и се озовах на колене пред нея.
Картината на покойния Митко Лалев „Светото семейство“, която виси от години в дома ни, не престава да ме просълзява. Въпреки професионалната ми обремененост да се срещам със стотици картини, аз продължавам да се вълнувам от силните творби.


-Споделяш ли казаното от знаменития търговец на картини Амброаз Волар: „Колко приятна работа е да се занимаваш с търговия на картини. Да прекараш живота си сред такива чудни неща!“


-Странно е, че си купих книгата „Амброаз Волар, спомени на един търговец на картини“ през далечната 1981 г., когато съм бил на 29 години и не съм имал никаква представа, че съзнателната част от живота ми ще бъде свързана с професията „галерист“. Частни галерии у нас нямаше, нямаше търговия с картини и никой не си и помисляше, че може някой ден да има. Но в тази книга се говори най-малко за търговия. Тя е впечатляващ и вълнуващ разказ за цялата драматична епоха на преосмисляне на изкуството в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Епицентърът, разбира се, е Париж и Волар е сред вдъхновителите и яростните привърженици на плеяда талантливи новатори, които днес са в пантеона на световните гении. В книгите си той ни е оставил автентични документи и факти за една славна епоха, в която художникът се отскубва болезнено от обслужващите си функции и става автономна личност, с цената на лишения и трагедии, понякога и с цената на живота си.
Да, да живееш и работиш, заобиколен от изкуство , е щастие. Но зад видимата, красива страна на нещата стоят огромен труд , професионална подготовка и всеотдайност. През тези „нови“ години в България изникнаха много галерии. Откриваха ги най-вече забогатели хора точно заради тази видима, примамлива страна – картини, вернисажи, снобска публика, коктейли и…много продажби. „Галеристки“ ставаха най-често съпругите им. Познавам и хора, които не мислеха за печалби – просто им беше нужно да си „купят“ малко индулгенции в обществото. Добрите и самоуважаващи се художници не пристъпиха прага на тези галерии. Изключения, разбира се има, но силните автори винаги проучват и предпочитат да работят с професионална галерия. Днес в България са малко на брой истинските частни галерии.


-Какво ще кажеш на този, който сподели с теб: „Ако имах излишни пари, тази картина отдавна щеше да краси дома ми“?


-Имам интересен случай в практиката си. Една жена, професор в Свободния университет във Варна, обожава изкуството. Идва години на ред на всяка изложба в „Кавалет“. Купува си картина, която аз плащам на автора, а на нея правя разсрочено плащане, примерно за десет месеца. Тя е един от най-уважаваните от мен купувачи на картини. Има сетива за доброто изкуство, но няма стандарт, за да го притежава. И отделя ежемесечно от заплатата си. Това е трагедията на времето ни. А иначе – излишни пари нямат дори и богатите хора. Те ги „впрягат“, за да правят още пари. Жадния за изкуство намира начини, търпи лишения, но купува. Ще посоча само още един пример от практиката ми на галерист. Един интелигентен и одухотворен инженер направи невероятна колекция от творби на много стойностни съвременни автори. Може да се каже, че са от топ листата на времето ни. Но той живее в маломерна панелка във Варна и над леглото му има скара с картини, която, ако се срути, ще го затисне и ще го убие. Кара кола –бабичка, или най-често е в автобуса. Но е луд по изкуството! Ето – това е енигматичната сила на добрата картина, скулптура, рисунка…Но я усеща този, който има сетива за това. Това е „разговор“ на други нива.


-Ти познаваш не един и двама художници. Как се запознаваш с живописта на всеки един от тях?


-Както споменах, съдбата като че ли ми подреди интересен и добър пасианс. Но да кажа, че запознанствата ми с големи наши художници е била случайна, е просто несериозно. Спомнете си как Волар търси дълго път към Сезан. Никой от значимите автори не обикаля галериите, за да се предлага. Галеристът прави усилието, което ражда контакта. Но понякога съм подхождал и тактически. Емил Стойчев беше карал част от казармата си в Добрич и има сантименти към Добруджа. Така през 1989 г. му подредихме грандиозна изложба в добричката галерия, а в София и други градове му стояха на главата за подобни изяви. Иван Вукадинов имаше незабравим епизод с Ваня Дечева по бреговете на Калиакра и ми показваше папки с рисунки от този период. Лика Янко и съпругата ми, поетесата Елка Няголова, имаха странна и необяснима за мен връзка, която граничеше с езотеричното…. Лика, за съжаление, почина на третия ден след откриването на изложбата й в „Кавалет“…С Георги Баев, Димитър Киров, Енчо Пиронков нямам дори спомен как сме започнали съвместна работа – като че ли всичко беше подредено от някого. Стоимен Стоилов направи „завръщането“ си от Виена през 90-те точно в „Кавалет“. И до днес ни свързва нещо необяснимо и красиво, като че ли в името единствено на голямото изкуство. Работя вече върху неговата монография, която трябва да излезе следващата година. Какво да кажа за Никола Манев? 35 годишно приятелство, което не може да се опише с думи. Подредил съм му над 50 изложби! Титаничен човек и художник! През май излезе съвместната ни книга с Ели за този голям наш българин и се радваме на интереса, с който тя е посрещната.


-Когато в твоята галерия идва художник, знаеш ли предварително на какви теми ще разговаряте? Случват ли се непредвидени неща?


-Някои от художниците са мълчаливци – Ванко Урумов, Петър Чуклев,Стоян Цанев. При тях говорят повече междодумията и е нужно човек да внимава с емоциите и приказките си, защото не трябва да се наранява тишината, с която са свикнали. Такъв беше и големият поет Христо Фотев. Помня едно негово гостуване у нас, когато цяла нощ, с иначе шумни и буйни приятели мълчаливо пихме и чакахме той да отрони някоя дума. Защото тези малко на брой думи бяха златни! Но с повечето художници си бърборим обилно, смеем се, нерядко пеем. Когато сме в галерията или в ателиетата им, си говорим най-вече за изкуство, планираме или откриваме изложби, обсъждаме често обществения и политически живот. Повечето големи творци са чувствителни за това накъде върви държавата ни, ще опазим ли Родината си, ще оцелее ли човечеството. Така е било през всички времена, поети и художници са загивали по фронтовете в името на каузи и идеали, а Модиляни се е пропил окончателно, когато не са го взели в армията през 1915 г. Със Стоимен разговаряме и на живо, и по телефона дълго на такива теми и имам чувството, че съдбата на България му е все по-мила. С Емил Стойчев си имаме едни наши шеги, с които „озонираме“ дори и сериозните си разговори. Но когато е в Париж и се чуем, не пропускам да му запея някоя македонска песен. Той е много носталгичен. То и Жорж Папазов, след като си пийнел обилно, си запявал някоя тъжна българска песен. Нали и „Рапсодия Вардар“ се ражда, след като в една берлинска кръчма през 1922 г. Щъркелов запява една българска песен, а Панчо Владигеров вади тефтерчето и почва да пише ноти. Красиви, талантливи български носталгици и патриоти!


-Амброаз Волар напътства: „Не се опитвайте никога да насочвате любителя на картини при неговия избор. Трябва да се пазите да му обяснявате сюжета.“ Споделяш ли подобно напътствие? И въобще, в днешно време имат ли резон напътствията на Волар?


- Повече от сто години ни делят от времето на Амброаз Волар. Всичко е различно, изкуството е преминало през множество еквилибристики и в някои свои проявления е неузнаваемо. Но навсякъде по света продължават да съществуват галерии, в които се показват кавалетни произведения. Още през 50-те години в САЩ стратезите на концептуалното изкуство крещяха: „Затворете галериите, те са отживелица!...“ Е, времето ги опроверга. Според мен, човечеството винаги ще има нужда от кавалетното произведение, създадено от ръката и таланта на художника. Това, което наричаме ОРИГИНАЛ. В този смисъл, напътствията и постулатите на Волар са повече от живи. Пластичните изкуства имат универсален език и има една либерална граница на достъпност, до която клиентът е добре да бъде оставен сам в избора си. Още повече, че в джоба са парите, с които той може да си купи харесаното. Но ако има желание за малко-повече информация или просветеност, галериста трябва да е готов да я предостави по най-професионалния начин. Имал съм клиенти, които съм повеждал за ръка в безбрежните поля на изобразителното изкуство, за което те нямат достатъчно познания и изпитват огромен респект. Набавям им литература, говоря им за авторите, жанровете, техниките. Това е малката, но изключително важна мисия на галериста, такава, каквато е била по времето на Волар и ще остане завинаги. Иначе и аз не обичам да обяснявам изображението. Още повече, че работим с модерни художници, и една абстрактна картина би била опорочена от разяснения. И когато някой ме запита: „Каква изобразява това платно?“, аз отговарям по еврейски, също с въпрос-„А Вие какво виждате?“. Свенливо, или не, клиентът започва да обяснява нещо, което вижда. И аз плесвам с ръце –„Прекрасно!“. Хората често искат да получат потвърждение на това, което те виждат и разбират. Затова абстрактното изкуство е толкова либерално.Иначе и аз имам десетина постулата на галериста, които изповядвам. Един от тях е: „Докосвай клиента с кадифени ръкавици, той е лесно раним!“. Но може би най-важният звучи така: „Никога не предавай художника! Ти стоиш на неговия бряг.“И не само защото аз самият съм художник /графичен дизайнер/, а защото истинския галерист не може да бъде само безчувствен търговец.


-Споделяш ли твърдението, че да си галерист означава да разбираш, да обичаш и да страдаш?


- Интересен въпрос. Ако заменим в него „галерист“ с лекар, учител, зоолог, археолог и т.н. ще видим, че това са общоприети добродетели, без които всяка хуманна професия е немислима. Амброаз Волар, под чийто знак
мина този разговор, е казал: „Обичам и най-бедния си художник повече от най-богатите си клиенти.“ Най-важното – страдал е заедно с тях, „превързвал“ е раните им, слагал е бои и хляб на масата им. Давал им е надежда да продължат. Подкрепял е духа им, милеел е за духовността на Европа. Това са били години на тотална американска инвазия и корабите са пренасяли огромни количества картини и скулптури през океана. През 1994 г. бях на една кратка специализация в Галерията за европейско изкуство в Анаполис/САЩ/. Имаха голям брой картини на Писаро, Съора и Синяк. Но американците гледат на произведението като на предмет за добро вложение на пари. Нямат духовни сетива и живота им е подчинен на рациото. Когато една богата американка, клиентка на Волар, го кани, за да види как е купила старинен замък, номерирали са камъните и орнаментите и ще го пренасят в Америка, за да го построят отново там, той я пита-„А духът на замъка с какво ще го пренесете?“. В този смисъл, към всички изредени и неспоменати добродетели бих добавил и това, че галериста трябва безрезервно да бъде посветен на каузата за по-духовен свят. Битката не е от вчера и от днес. Тя е стара и вечна. През далечната 1669 г. умира геният Рембранд. Венцеславен приживе, отрупван с поръчки и потънал в богатство, накрая той умира разорен и забравен. Собствената му гилдия го „отлъчва“ /талантът трудно се прощава/ и дори не кръстосва две художнически четки на гроба му, за да знаем къде точно се намира той в двора на църквата „Вестеркерк“. Днес цялата Земя е прегърнала майчински костите на гения, а творчеството му е най-големият духовен храм в човешката цивилизация!

Мълчалива поезия


Оставете коментар

Коментарите се преглеждат от модератор.

ИЗКУСТВО ПО EMAIL?