Вашата колекция е празна
За колекционерството е изписано и изговорено много. Просто защото този феномен на проявление на човешката духовност е твърде стар. Още през Ренесанса в големите италиански градове – държави като Флоренция, Венеция, Рим е издигнат култа към античната красота и хармония, и заможни хора, а най-вече Папския двор финансират археологически разкопки и започват да събират артефактите в колекции. Живописта и скулптурата са в разцвета си, меценатствани от големи и богати родове като Медичи, Сфорца, Боргезе, кардинал Гримани и др. Леонардо и Микеланджело не по наследство, а с четките си стигат до върховете на обществената йерархия. Духовни глави и благородници водят епохални битки, за да им възложат поръчки. Рафаело е назначен от Папа Юлий Втори за пазител и реставратор на ценната папска колекция. Натрупаните шедьоври са вече толкова много, че съвсем естествено се поражда необходимостта от просторни сгради, които да ги приютят и съхранят. Раждат се музеите и галериите, които създават фондове с даренията от частни колекции . Вазари проектира един от най-емблематичните музеи днес – Уфици. Човекът надживява своята страст да притежава единствен уникатите и те стават част от цивилизационното богатство. Всъщност, изначално те са си такива.Много по-късно, през първата половина на миналия век, Соломон Гугенхайм възлага на Франк Лойд Райт да проектира музей, в който да подреди безценната си колекция от творби на импресионизма, постимпресионизма и модерното изкуство. Когато музеят е открит, са минали десет години от смъртта на Гугенхайм и шест от тази на Райт. Една мисия извън житейското време. В дореволюционна Русия меценати и колекционери като Морозови и Прохорови полагат с благородните си дарения основите на музеи като Ермитажа. Рано или късно, по една или друга причина, ценните произведения на изкуството достигат до музейните сбирки и зали, за да станат достояние на човечеството. В този смисъл ролята и значението на качествените частни колекции е огромна.
У нас почти липсват традиции в колекционирането на ценни произведения на изкуството. Като изключим православната икона и църковните стенописи, през годините на турското робство такива произведения не са създавани и едва преди освобождението се прокрадват наченки на светска живопис. Заможните българи строят европейски къщи, но нямат все още духовната нагласа да закачат по стените им картини. Обществото трудно преодолява инерцията да гледа на художника като на занаятчия, който „зографисва светии“. А в началото на миналия век вече имаме прекрасни художници, завършили образованието си в престижни европейски академии. Разбира се, царската фамилия започва да следи по-ярките имена и в двореца и резиденциите намират място техните картини и скулптури. Изложбите на върналия се от Париж Никола Танев се продават изцяло. Лекари, адвокати, офицери, търговци започват да купуват все по-често произведения, подкрепяйки по този начин крехкото ни родно изкуство. Богдан Филов, като Директор на Националния исторически музей създава голяма сбирка от картини, станала основа на откритата по-късно Национална художествена галерия. Много добри българи с възрожденски порив даряват свои творби на галерията. Но да се говори за колекционерство по това време е невъзможно. Това е аристократичен процес и занимание, а новосъздадената буржоазна прослойка все още няма куража да „облече своя фрак“. Да не говорим за липсата на селективно отношение към пластичните изкуства. На мода е пейзажът и портрета, а след две неуспешни изложби в София през 30-те г. известният вече в Париж Жорж Папазов се заклева да не излага никога повече в България. Българският модернизъм е „убит“ в зародиш от масовия дребнобуржоазен вкус.
През социалистическия период държавата беше единствен меценат и създаде във всеки голям град галерии, чиито колекции се попълваха с бързо темпо, понякога за сметка на качеството на купуваните творби. Но цялостната атмосфера толерираше изкуството и във фондовете влизаха ценни произведения. Частни галерии нямаше, а колекционирането на изобразително изкуство беше екзотично занимание с противоречив и по-скоро неуместен за идеологията на социализма привкус. Богомил Райнов написа и издаде „Този странен занаят“, облъчен от неповторимата атмосфера на Париж, където пребивава дълго. Правилно, „странен“ за нашата действителност, но стар и респектиращ в страните на Запад. Добре е, че по това време бяха превеждани много книги и романизовани биографии на големите художници на 19 и 20 в., в които неизменно присъстваше КОЛЕКЦИОНЕРЪТ – страстен и хищен, великодушен и благороден, първеню и познавач…Аз обичах спомените на Волар. У нас самият Богомил Райнов громеше упадъчната западна култура, а „заразеният“ за колекционерството от него Александър Лилов разказва в едно късно интервю, че е споделял интелектуалните си пристрастия с малък кръг приятели. На Боян Радев изобщо не му пукаше кой какво мисли и разказваше на висок глас за новата си голяма любов след спорта – колекционирането на картини. Парите му бяха „бели“, а до себе си имаше за консултант самия Иван Вукадинов. Двукратният олимпийски шампион с мачовска осанка се появяваше на вернисажите в бяла копринена риза и с тежка хаванска пура в устата, а художниците с удоволствие му подаряваха картини. Но в същото време плащаше прескъпо за творби на Златю Бояджиев, Бенчо Обрешков, Майстора, Давид Перец, Атанас Яранов. Боян е потвърждение на правилото, че колекционерът се култивира и израства с времето. Стига да има почва за това. И на още нещо – че аристократизмът е състояние на духа, а не само външно поведение. В годините до 90-та се носеха легенди за колекцията на Иван Будинов – политик и меценат, взел под крилото си такива чепати таланти като Димитър Казаков и Емил Стойчев. Видни личности получаваха като подаръци голям брой картини, но това бяха домашни сбирки. Други, незабележими хора, като старият ми приятел Мартин Калистров деляха от скромните си приходи, за да създават малки стойностни колекции. За тях това беше духовна потребност и с радост правеха дарения на музеи и галерии. Начо Културата беше жива легенда в Пловдив. Говореше се за изключителната колекция на Богомил Райнов, но до края на живота му я видяха само няколко чифта очи. Къде са днес безценните творби? Благородният жест на Светлин Русев, да дари на родния си град Плевен голяма част от колекцията си, беше споходен от шушукания и нездраво любопитство . „C’est la vie“, казано на любимия език на Богомил Райнов.
В последния четвърт век многобройните частни галерии успяха да създадат интерес и нагласа за купуване на произведения на изкуството. Добрите художници и техните картини получиха достойна оценка. Пазарът, конюнктурен или не, изгради един пантеон от двайсетина имена на автори от първата половина и средата на миналия век, които днес наричаме класици. Цените на техните картини растат и днес, въпреки няколкогодишната криза. Многобройни автори заеха средния ешелон. Финансовите ресурси на мнозина бързо забогатели хора им даде възможност да купуват скъпи картини. Модата беше заразителна като варицела. Казвам го с опита си на трийсетгодишен професионален галерист, срещнал в практиката си какви ли не случаи и хора. Няколко добри съвременни художници също получиха подобаващо внимание и цените на картините им вървяха само нагоре. Най-мизерно живелите до смъртта си – Казаков и Генко, днес са неистово търсени (и безобразно фалшифицирани, разбира се)… Виждам ги как си пият питието горе на небето, великодушно усмихвайки се на земната суета и превратности. Простосмъртните са ги "произвели" в гении.
Сред хаоса на арт-пазара и честите опити на недуховни хора да купуват духовни индулгенции се очерта една нетрадиционна и доскоро непозната за широката общественост сфера на занимания – колекционирането на произведения на изкуството. С помощта на консултанти или не, но заможни българи започнаха да изграждат систематично свои колекции. Причините? Най-общо казано, както навсякъде по света те са две – любов към изкуството и надеждност на инвестицията. При различните случаи двете разменят местата си. Но аз твърдя, че без отношение към изкуството не става. Затова тия които го нямат, а имат много пари, колекционират коли, яхти, имоти, метреси и т.н. За да не са празни стените на палатите им, си поръчват скъпи, но посредствени копия на Рубенс и Дали.