0

Вашата колекция е празна

10 Май, 2015

Няма лесен път към успеха

Няма неизстрадан път към съвършенството. Животът на Стоимен Стоилов - и в личен, и в творчески план, е поредното потвърждение на тия извечни максими. Бог подкрепя талантливата му ръка, но му дава и изпитанията, както на всички свои любими същества.

Художникът е роден във Варна. В самото сърце на морския град, на уличка зад сегашната община. Баща му е бил морски офицер и е приспивал невръстния си син с разкази за ветровете, бурите и магията на огромната вода, наречена море. А след това  в сънищата на момчето е доплувала от хоризонта голяма, праисторическа риба, която е носила на гърба си легенди и приказки за далечни времена. По-късно тя ще стане неизменен персонаж и синоним на творчеството на художника. С хлапетата от махалата Стоимен често е тичал към пристанището, където са акостирали впечатляващите, големи кораби. Но за да се стигне дотам, се минава през едно магично място. Край брега на залива е старинната Гръцка махала, огласяна в утринните часове от камбаните на църквата „Св. Атанасий“. Ехото им обикаля залива и притихва в руините на Римските терми. Разкопките от древния Одесос са сюрреални, изникващи като из под земята и респектиращи с масивните отломъци материя и култура от далечни епохи и цивилизации. Малкото момче е обикаляло тунелите и проходите, пропити с влага и легенди, и това е оставило трайни белези в душата му. След рисуването, историята му става предпочитан предмет в училище. Един ден той ще стане любимец на самата история и тя ще го направи куриер на цивилизациите, битували на варненския бряг. Освен сред руините и разкопките, е обичал да прекарва с часове в градинката до часовниковата кула, където на импровизиран ринг са се провеждали борби и боксови мачове. Едно романтично ехо от гладиаторските битки в древния Одесос. Случайно или не, но като юноша, а след това и като студент, Стоимен Стоилов става прекрасен боксьор. След часовете в ателиетата на Художествената академия тича към залата на „Академик“ - София. Какъв антонимен парадокс! Ръката, която извайва изящни линии, да нанася и тежки удари. Но мъжкото начало у Стоимен е силно, а гладиаторският дух става съществена черта на характера му. Той е неизменна част и от благородството на художника. Защото на „ринга“ има и победи, и поражения.

Феноменът „ Вулкан“

След едно дълго професионално образование, свързано със софийската Художествена гимназия и Художествената академия, в началото на 70-те Стоимен се завръща в родната си Варна. В следващите няколко години в културния живот не само на града, но и на страната се появява феноменът „ Вулкан“. В старата, неработеща фабрика, носеща това име, се създават импровизирани в началото ателиета на художници. Много скоро „Вулкан“ става синоним на наситена с новаторски и бохемски дух артистична среда, а имената на мнозина от обитаващите фабриката художници се налагат бързо и убедително в българските пластични изкуства, които по това време се развиват съвсем разкрепостено и имат ярки автори и образци. Възникнал е малкият български аналог на легендарния парижки „Ла Рюш“ /пчелен кошер/, от началото на миналия век. Начело на тази „вулканична“ артистична общност е Стоимен Стоилов. И днес всички са единодушни, че със своите качества на обединяваща фигура, и най-вече със своя талант, той, подкрепян от колегите си, изгражда и утвърждава в обществото образа на нещо непознато и изключително съдържателно в същността си като явление. А раждането и развитието на емблематичната варненска графична школа можем да приемем като съвсем очакван резултат от необяснимата с думи атмосфера и среда, катализирала талантливите прояви на поне дузина художници на Христова възраст. За „Вулкан“ се говори все-повече не само в България, а и далеч зад границите й, а вулканистите редят изложби и печелят награди по света. Дипломатичният и мъдър в поведението си Стоилов намира формулата за диалог с ръководството на града, за да бъде гилдията подпомагана.

Варненското международно графично биенале

Следва новата градивна стъпка с висок художествен и културен номинал - създаването на Варненското международно графично биенале през 1981 г. То отново е плод на високия авторитет, който графикът Стоимен Стоилов има вече в света, както и на неговите организаторски качества. Като Директор на биеналето художникът привлича за участие световни имена. Въпреки трусовете през годините, Международното графично биенале е неразделна част от културната визитка на Варна и до днес.

През 80-те години художникът Стоимен Стоилов утвърждава естетическата и идеопластическата формула на творчеството си. Големите теми, които го вълнуват, са свързани с историята на траките и древната митология, с космогонията на богомилите. Стоилов създава цикъл „Хора и животни“, в който езическата обвързаност на човека с животното и ритуалните приношения са изведени със сакрална драматичност. Метаморфозите раждат човека-риба, човека-звяр, човека-птица… Графичните листове и големите пастелни картони са изпълнени със „Стоиловски“ архетипове,  застинали в статичността и заклинателните си пози, и носещи символна демоничност, с езически „диалози“ между хора и животни, излъчващи праисторическа първичност, с метафизични сцени, наситени със загадъчна мистичност. Самият автор назовава някои от творбите си „абсурдни драми“. Художникът, изразявал се доскоро най-вече с метафори, започва да използва алегорията като език за съобщаване на повече неща. Отсъствието на откровено християнски символи и дуалистичното противоборство на доброто и злото /Бог и Сатаната/, носят апокрифност на изказа на Стоилов, така характерна за богомилството. В цялото си по-нататъшно творчество художникът ще закодира в творбите си ненатрапчиви морални послания. Пак през 80-те години, обърнат с лице и към митологията, той създава графичен цикъл „Пандора“, именно търсейки причините за оная невинно отворена кутия, в която е затворено злото. Много по-късно, на границата на две хилядолетия, той ще отнесе в САЩ огромна маслена творба на същата тема, която днес е в колекцията на Конгресната библиотека.      

Хердерова награда

В края на осемдесетте Стоимен Стоилов е вече авторитетно име в професионалните среди у нас и зад граница. След поредица от наши и международни награди идва високото признание - през 1991 г. във Виенския университет канцлерът на Австрия му връчва Хердеровата награда. Тя му е присъдена за изключителни заслуги в областта на културата и за принос в общуването на нациите. Според мен биха могли да добавят - и принос в общуването на цивилизациите. Името на художника застава редом с носители от други години като Ласло Немет, Анджей Вайда, българите Панчо Владигеров, Атанас Далчев, Николай Генчев. Има само още един наш художник с такава награда - Георги Баев /1986 г/.

Подпаленото ателие на Стоимен Стоилов

Само три дни след обявяване на новината за високото отличие, във Варна е подпалено ателието на Стоимен Стоилов. Всички до момента са свързвали старата фабрика с вулканичния дух на обитателите й и най-малко с асоциацията за буквален огън. Печално пророчество ли се оказаха многобройните създадени творби от автора, третиращи битката на светлината с мрака? Гледах един документален филм с крачещия сред изпепеленото ателие художник. Разравяше овъглените купчини от отпечатани графики и голямоформатни пастели, разглеждаше огънатите от високата температура плочи с гравюри. Приличаше ми на пълководец, който след тежка битка брои на бойното поле труповете на войниците си. Майсторът на черно-белите „поеми“ газеше купища от сива пепел. Но чия беше тази война? Най-простичкият отговор е, че е на злото срещу доброто, на бездарието срещу таланта, на завистта срещу благородството. Но понеже същото се беше случило само няколко години преди това и с другия Хердеров лауреат Георги Баев, с когото, както със Стоимен, ме свързваше професионално и човешко приятелство, предпочитам да използвам неговото определение – това беше проява на обикновен ФАШИЗЪМ.

Изправянето след такъв житейски удар е по-трудно от изправянето след падане на ринга. Достатъчна ли е мъдростта, с която човечеството „оздравява“ след опожаряването на Александрийската библиотека или след изгарянето на книгите на Хайнрих Ман и Ерих- Мария Ремарк от националсоциалистите през 1933 г.? Утешаваща ли е максимата, че раните правят човека на изкуството по-силен? Каквото и да кажем, ще бъде формално и неадекватно с драмата на артиста, видял изпепелени картините си!

Изгарянето на ателието на Стоимен Стоилов бележи и края на артфеномена „Вулкан“. След 1990 г. по вратите на ателиетата чукат все по-настойчиво бивши собственици на фабриката, които искат да си я върнат след започналата реституция. Художниците се спасяват поединично и споменът за „Вулкан“ се превръща постепенно в красива и малко тъжна легенда...

Виена

Животът на Стоимен Стоилов се дели на „до Виена“ и „след това“. Пристигайки в австрийската столица в началото на 90-те години, той не предполага все още, че съдбата му е отредила да живее и работи много дълги години там. Редом с високите признания е получил и тежки житейски рани. Но етимологията на имената „Стоимен“ и „Стоил“ означава: “Живей, продължавай, бъди!“ И странно - сред  дълбоко драматичните цикли, катарзисно се появява светлина! Цветът започва все по-убедително да присъства като част от оръжията на внушението. Техническият инструментариум на художника става изключително богат - масло, акварел, пастел, колаж, рисунки върху папирус, литографски отпечатъци…

Един тригодишен ангажимент на Стоилов, свързан с големия Дунавски фестивал във Виена /1994, 1995, 1996 г./ като че ли става повод  за „отключване“ на светлата, красива и витална изразност в творчеството му. На огромните постери в метрото и по булевардите на австрийската столица се „носят“ одухотворените  митични богини, пегаси, символи на музиката и на античния, а и на венецианския театър. Неизменен персонаж в тези възторжени „поеми“ е древната риба, понесла от дълбините самия ЖИВОТ, в неговото най-висше проявление - изкуството. През 1997 г. Стоимен Стоилов рисува десетина „звънки“, завладяващи с лекотата и изяществото си акварела за книгата „Земен гейм“ на поетесата Елка Няголова. В творбите му все повече започват да присъстват физически красиви и одухотворени  персонажи, контрастиращи на енигматичните архетипове, населяващи царството на праисторическите сънища. Едва ли е нужно да припомням, че  живеейки след 1990 г. във Виена,  Стоилов „диша“ въздуха, наситен с поетиката на сецесиона. Това е другата същностна валенция на художника от Варна, прекланящ се пред античната красота. Декоративните стилизации на  Густав Климт са му по-далечни, но му е близък експресивно-лиричният стил на един от основателите на австрийския модерн Егон Шиле. Потвърждение за това е вълнуващият цикъл от голямоформатни акварели „Кармина Бурана“, които Стоилов създава през 1996 г. Имах честта да подредя част от този цикъл в галерията си през следващата 1997 г. Художникът продължаваше да черпи философия и вдъхновение от литературни текстове /в случая - на неизвестни поети от ранното Средновековие/, за да направи визията на своя прочит и да ни отведе до новата митология, наситена с не по-различни морални императиви от езическата митология.

В края на 90-те Стоимен Стоилов пътува на няколко пъти с изложби до Австралия.И там, в новообетованата земя, той носи „кореспонденцията“ на стари цивилизации. Пожелава пред високопоставените си домакини да отиде в сърцето на континента и да се срещне с аборигенски племена. Екзотиката на съхранената първичност е магична за художника, бродещ толкова много във въображението си назад във времето. През 2000 г. Стоимен Стоилов гостува с впечатляваща изложба в Ню Лондон, САЩ. Голямоформатните му картини са като изплували ренесансови фрески, наситени с митологични мотиви. Насловът на изложбата е „Прозорец от Черно море“. Художникът е посланик не просто на предхристиянството, а най-вече на културата на древните траки и Одесос, от която е закърмен. Красивата житейска връзка на Стоимен Стоилов с големия американски поет и приятел на България Уйлям Мередит става повод за следващото гостуване на художника в САЩ през 2004 г. Излиза прекрасна книга „ ECHOES“/Отзвуци/, в която художникът и поетът се допълват талантливо.

Житейската среща на Стоимен Стоилов с Канцлерът на Австрия Волфганг Шусел / /2000-2007 г./ носи също съдбовен знак. Големият меценат кани големия художник да разрисува пространства във Външно министерство и в работния му кабинет, да направи концептуална картина с мащабите на огромна работна маса, около която заседава Министерския съвет. Висока чест за българския художник е поръчаната от Кметството на Виена през 2003 г. голяма картина, посветена на годишнина от създаването на столичното метро. Стоилов рисува цял пантеон от световноизвестни личности, родили се или живели в австрийската столица, като ги събира по брьогеловски върху картата на града. Не пропуска да отбележи на церемонията по презентирането на картината, че Нобеловият лауреат с виенски адрес Елиас Канети, е всъщност роден и живял в град Русе. Стоимен Стоилов е сред немногото български художници, живеещи в чужбина, които се гордеят с родовата си принадлежност и не пропускат да я подчертават. С присъщото си благородство прощава невежеството на хора отблизо и далеч, които не познават древната история на земите ни и с апостолско усърдие, талантливо и мисионерски ги просвещава. Разбира се, чрез картините си.

На границата на двете хилядолетия Стоимен Стоилов е избран след дълга селекция да разрисува пана с обща площ от 200 кв. м. за Международен форум на върха, свързан с правата на човека. Темата е „човешкото страдание“, а творбите са изложени в Двореца „Хофбург“ във Виена. Едно поредно признание за българина, посветил се на хуманизма и владеещ езика на драматичния катарзис, след който се стига до извисената красота и духовност.

Не искам да пропусна лиричната абстракция, която в един момент се появява в творчеството на Стоимен Стоилов. На пръв поглед тя е в пълен противовес с фигуралните му композиции, наситени с литературност и театрална драматургия. Но тази различна естетическа изразност е показател за безграничната свобода, която притежава художникът. „Раздвижвайки“ витрувианския човек на Леонардо, станал символ на съвършенството, Стоилов се връща към геометричните постулати, залегнали в тази хармония и създава модерни цветни композиции, в основата на които са триъгълникът, кръгът, квадратът. Прави го талантливо и убедително, с езика на един облагороден кубизъм, в който отново доминантата е одухотворената красота.   

През 2004 г. музеят „Егон Шиле“, намиращ се в родния град на големия австрийски класик- Тулн, отваря вратите си за изложба на Стоимен Стоилов. Повечето творби са изпълнени върху ръчни хартии и папирусови късове и са своебразни идеограми, демонстриращи огромната култура и оригиналния талант на автора. Някои носят восъчен печат върху себе си, като старинен знак за поверителност. Дали това не са писма на Стоилов до самия Егон Шиле?

Последващи отличия

През 2009 г., на официална церемония, от името на Президента на Австрия , на българския художник е връчена титлата „Професор“, за изключителни заслуги към австрийската култура и изкуство. Хердеровият лауреат получава поредно високо признание. Втората „ Родина“ на Стоимен Стоилов го е обградила с подобаващо внимание и почести! Не след дълго, през 2010 г.и Българският Президент Георги Първанов окачва на шията на художника най-високото родно отличие - орден „Стара планина“. Тези, които познават отблизо Стоимен Стоилов, знаят, че той никога и по никакъв начин не парадира с еполетите, които времето и обществото слагат върху раменете му. Но аз съобщавам най-значимите от досегашните му отличия с пълното убеждение, че трябва да знаем какво е „златното” покритие на един български артист и да споделим, като негови сънародници, част от заслуженото му самочувствие. То е малка живителна глътка срещу нихилизма.

През целият четвърт век на пребиваване във Виена Стоимен Стоилов не прекъсна връзката си с България и Варна. Чест за мен бяха изложбите в галерия „Кавалет“, които подредихме през тези години. Художникът чувстваше огромната обич на приятелите и уважението на ценителите и колекционерите. За много от тези ярки по същността си културни събития от Виена пристигаха специалисти и галеристи на Стоилов. А аз бях посвоему щастлив, че авторът, „посял“ картините си по всички краища на света, оставяше част от творчеството си и в Родината си.

Двойно по-щастлив съм сега, когато след десетмесечна работа на големия художник окачваме мащабните му поетични творения във фоайето на класическата стогодишна сграда на Икономическия университет във Варна. За мен двете алегории на Стоимен Стоилов са едно красиво съавторство с Никола Лазаров и Кирил Шиваров. Архитектът е оставил двете големи ниши като че ли за него. Ще си кажем - но защо след сто години се появява художникът, който да ги нарисува? Всичко е знак на съдбата. А и за художника, бродещ във времето, епохите и цивилизациите, едва ли е от значение един век!

Валерий Д. Пощаров


Оставете коментар

Коментарите се преглеждат от модератор.

ИЗКУСТВО ПО EMAIL?