0

Вашата колекция е празна

05 Май, 2015

Чадо запомни само едно нещо: ПОСЛЕДНАТА РИЗА НЯМА ДЖОБОВЕ!

Започвам това представяне на д-р Ернст Трифон Юде с думите на неговата баба. Те остават дълбоко в съзнанието му и ще очертаят пътя, за който искам днес да ви разкажа.

Роден в Германия, в семейството на баща-германец и майка-българка, в ранното си детство той прекарва девет години в София, където баща му е учител. Дори след завръщането си в Родината, той не пропуска година, в която да не се завърне в България.

След пенсионирането си, д-р Юде решава да се раздели с колекцията си от изкуство, в името на редица благотворителни инициативи. Последната от тях - продажба на графики в подкрепа на дома за сираци на отец Иван от с. Нови хан. В желанието ми да запозная публиката със същността на това събитие, ще споделя откъси от днешния ми разговор с д-р Юде:

“Винаги съм се борил сам, нищо не съм наследил. Нашето семейство беше обикновено семейство. Бащата на баща ми беше носач на куфари на гарата. Майка му чистела по домовете. Имах късмета, че като юноша се запознах с един архитект, който колекционираше стари предмети, които по тези години в Германия се изхвърляха. Защо? Защото още след войната хората имаха други проблеми и не обръщаха внимание на нещата, които наследяваха и ги оставяха на улицата. И си казах, че щом той, като архитект, има тръпка, то и аз мога да колекционирам. Обаче нямах пари - бях още ученик. Усетих, че един предмет, който някой оставя на улицата (нещо, което и днес може да се случи), за други има стойност. И то не малка стойност.

Обяви за освобождаване на жилища и разпродажби имаше във вестника. Да, ама ние не бяхме абонирани. Съседът обаче беше. Ставах аз сутрин в 5, взимах на съседа вестника от кутията, изваждах си адресите и го връщах обратно. И тръгвах рано сутрин по тези обяви, защото първият печели -  “Абе, момче, взимай го, какво! Там една марка, две марки, пет марки” - и започнах да колекционирам. Джобни пари баща ми не ми даваше и отивах при антикваря, той купуваше от мен и се връщах пак при собствениците, които понякога ми подаряваха по нещо.

Един колекционер ме попита онзи ден какво събирам - и той като мен - болен. Аз му отговорих по мой начин: “Аз всичко вземам, най-вече вземам това, което другите колекционери не заслужават”.

Малко след промените в Германия забелязах в една галерия уникална скулптура. Изложбата беше на творци от Източна Германия и нищо не им бе попречило да си работят за себе си, без да са имали пазар. Това е, което понякога ме възхищава. Вчера бях с един художник и го питам: “Добре де, аз като зъболекар работя само по поръчка, а вие работите, защото ви идва отвътре и не знаете дали някой ще ви го купи или не”. Това е, което ми създава една завист. Познавам много такива, които работят, защото им изригва от душата.

И тази скулптура, тя струваше много пари тогава! За толкова пари можех да си купя най-хубавия мерцедес. Това е един огромен кръст, модерно направен. И той ме превзе! А трябва да подчертая, че не съм набожен. Аз настръхнах! Той сякаш говореше! Той говореше към мене! И си прескочих сянката, както се казва, и го купих, без да ми трябва. Даже не знаех, къде да го сложа. Исках да го притежавам, за да не го притежава някой друг. Ей тази е болестта на колекционера! И какво стана - той е много обемист, тежък, от метал, обаче и прозрачен - някой ден трябва да ти го покажа. Качихме го в една излишна стая в кабинета, после той там пречеше и го сложихме в гаража, като го завихме с едно одеяло. И си стоя така в гаража 10 години, завит като старо желязо.

Години по-късно разбрах, че една немска организация е направила клиника за лечение на болни от рак в Гоце Делчев, където хората се лекуват безплатно. В тази болница са вложили милиони от дарения. След време забелязват, че успехът им е на място и започват да строят център за деца с увреждания. И като видях чертежите, виждам една ниша. Казват ми:

- Това ще ни е параклисчето.
- Ама това е идеално място за моя кръст.
- Какъв кръст?
- Елате в гаража и ще Ви го покажа!

    И така аз им го подарих. Когато ме попитаха за историята на кръста и кой го е създал, тогава започнах да търся авторите - не ги познавах. Намерих ги на два различни адреса. Мъжът не ми отговори. Жената ми отговори:

     - Г-н Юде, нашата семейна история е много тъжна история и по принцип ние не я споделяме с никого. На нас ни се роди дете с увреждания и това ни раздели с моя съпруг. Тази болка е показана в този кръст и много се радвам, че той е попаднал точно на това място. С това кръгът е затворен.

    За изкуство не се пита “Колко искате да изхарчете?”, а “Колко искате да инвестирате?”. Защото наистина изкуството е инвестиция. И морална инвестиция. Истинският любител и колекционер на изкуство е като запленен от една красива жена. Но красивата жена си отива. Картината си остава. Човек трябва да е откривател. А не да гледа в каталозите и да вика “да, това струва пари, дай да...”. Не, не - тя или ти казва нещо, или не. Картината, трябва да я приемеш като част не от интериор, а от тебе. Защото ти се виждаш в картината.

    Моите деца имат отношение към изкуството, но то не е толкова глобално, че да кажат: “Всичко това, което ти притежаваш, искаме и ние да го притежаваме”. Не е така. Човек си изгражда сам колекцията. Тук-таме ще харесат някоя картина. Всичко друго ще попадне, което е жестоко, на битака, или ще извикат някой вехтошар и ще му кажат: “Колко ни даваш, защото ние трябва да освобождаваме помещението?”. И това е най-доброто решение, когато казвам - да, те са ми много мили и драги - ще ги дам като дарение. Хора ги купуват и парите отиват там, където има стойност тази сума. А не аз да си ги прибера и да си купя луксозна кола или да си ги изхарча в един ресторант, защото там пък качеството на шампанското им е над хиляда лева - значи аз качествено съм ги изхарчил. Глупости! Но има такива случаи. И хората се хвалят колко са похарчили в ресторант. И в този момент се сещам за най-вкусното - и сега ще ми потекат лигите - попарата на баба ми с най-сухия хляб и най-обикновеното сирене."

    Разговорът проведе: Валерий В. Пощаров


    2 коментара

    сава
    сава

    24 Март, 2018

    много хубаво разказано и написано, като от хора, върху които не е имало ограничения да говорят и мислят

    michail  stoianov
    michail stoianov

    16 Януари, 2018

    Обичам всички от фамилия Юде.Баба Катя ги е вазпитала да обичат и да са добри.Господ да им дари дълаг живот. Те оставят диря следи себе си.Почитаите ги и не ги забравяите.Те правят само добро за другите. Бог да ги пази.

    Оставете коментар

    Коментарите се преглеждат от модератор.

    ИЗКУСТВО ПО EMAIL?