0

Вашата колекция е празна

07 Май, 2004

Спирки по пътя с почетния гражданин на Варна и носител на Хердерова награда.

И големите момчета порастват. Големите момчета в изкуството – също. Това напомня календарът – вечният подсказвач в часа по човешка история. Не ми се иска да споря с него, пък едва ли е и толкова важна биологическата възраст на Стоимен Стоилов – художникът, който отдавна пътува чрез картините си - сънища през духовното време на България и света. И ако повярваме на Паулу Коелю, че “сънищата не са нищо друго, освен Божията реч”, ще си обясним това пътуване на художника през различните възрасти на човечеството само с вътрешната свобода на действително свободния човек. Такива като него Бог ги посочва с пръст – сякаш сам им изпраща съня, за да си спомнят за Пътя на човека назад… Навярно така се раждат разказвачите на митове. А Стоимен отдавна е натопил своята четка и своето перо тъкмо в митологията. Как ли усеща категорията Време точно такъв човек, който свободно пресича миналото време на човечеството?... Неговите поредици “Митологични мотиви”, “Орфей и Евридика”, “Античен театър” и др. са взрени назад, към миналите културни пластове на тази наша респектиращо стара земя. Някога Пол Валери тревожно беше предупредил: “Започва миналото свършено време на света”. И Стоимен пътува с персонажите си

НАЗАД КЪМ МИТОЛОГИЯТА,

вгледан замечтано и мъдро към цивилизациите, които дописваме във въображението си. Един съвременен д-р Хенри Шлиман, възторгнат не от микенската култура, а от тази, цъфтяла по днешните български земи хилядолетия преди Христа. Но търсенията на артиста в тази посока на времето съвсем не са поза на самоуверен пътник, който пътува към миналото без билет. Виждам по-скоро любопитното момче, респектирано от мъдростта на човечеството, което търси Красивото, без значение колко дълго ще трябва да пътува към него… И дали това пътуване е назад, или напред, към необозримото бъдеще (живописния цикъл “Времето на марионетките” ) въображението на художника не е сковано от догматични постулати и обременености, а е свободно и по момчешки дръзко.

Спомням си преди години една наша среща във Виена, където той живееше вече отдавна. Бяха последните му дни на приготовления за голяма представителна изложба в Австралия. Там той е показвал свои творби три пъти. Беше изпратил вече по-голямата част от картините. Предстоеше пакетирането на няколко внушителни живописни платна, които ни “разхождаха” из магията на цирка. Дните и часовете бяха преброени, а той все нещо доработваше, добавяше нещо в тези странни, лирични и мистични едновременно свои композиции. Това не му попречи да ни се зарадва непротоколно (Стоимен е винаги открит и топъл към приятелите си); да направи изкусително своето гастрономическо чудо – българския гювеч, чиято рецепта е наследил от майка си, гощавала ни неведнъж. И сега го виждам: суети се край масата, сложена направо насред ателието. Застлал е аристократична бяла покривка. Салатата е вече сложена. Стоимен е затъкнал в колана си импровизирана престилка. Усмихва се и тънко се шегува. Пита за своята Варна, за общи познати. Прави естественото си откровение, че му липсва най-вече нашето слънце и бриза. Ние му се радваме. Споделяме не без гордост, че сутринта сме видели метрото, буквално залято от огромни постери за предстоящия Дунавски фестивал на изкуствата, а на постера – известна Стоименова работа – нарекли сме я “Синята риба”. Той подминава с едва видимо задоволство темата и насочва вниманието ни към новите творби, които ще пътуват за Австралия.

-Да, тук, отдолу, трябва да добавя импресионистично още малко нюанси - присвил е очи той и критично разглежда картината. – Така фигурата на клоуна сред това лазурно синьо на космоса ще се открои по-добре…

КЛОУНЪТ

е разположен в центъра на композицията. Космосът със своите планети и съзвездия странно напомня на шахматно поле. Като че ей сега невидима ръка отгоре ще се протегне, за да премести някоя от звездите – намекът на художника за Съдбата. Интересен ми е клоунът. Той е етикетен герой на художника и в много негови графики. Така, както са повечето фигури в Стоименовите композиции, клоунът е статичен. И в това е може би разковничето на авторовата философия. Защото за мен Стоимен Стоилов е не просто сръчен художник, а голям артист, който умее ненатрапчиво да прави своите послания. Навярно оттам е и любовта му към илюстрацията. Той не просто визуализира темите на поетите, а “дописва” стихотворенията със свои метафори. Преживях и аз веднъж преди години удоволствието от такава съвместна работа. В късните нощи телефонът звънеше ту в моя, ту в неговия дом във Виена. Споделяхме теми и образи, търсехме изразителни метафори…Затова, когато представям книгата си “Земен гейм”, не пропускам да говоря дълго за съавтора Стоимен Стоилов… Но да се върнем на клоуна и неговата статичност. Наоколо всичко е движение. Сякаш художникът иска да ни внуши, че както и да се движи и развива светът, човешката природа си остава една и съща. Докато гледах тогава клоуна, ми се стори, че халюцинирам, че виждам как това мъдро и тъжно същество от картината раздвижва устни и по подобие на оная Шекспирова мисъл, че животът е сцена, а ние – актьори, изрича: “Да, мили мои, животът е цирк, а ние – клоуни в него…”

Не само в графиките – и в много свои акварели, Стоимен Стоилов вгражда този свой обикнат персонаж. Виждаме го в причудливи ситуации: в една композиция е яхнал приказен бял елен и там човек и животно еднакво са обладани от устрема и движението, и приличат заедно на опъната тетива; на второ място клоунът е прегърнал куче, а с другата си ръка е поел луната, и толкова кучешка самота се излъчва от тази живописна работа, и толкова доверена съкровеност… И тази творба е останала в частна колекция в Австралия. А щастливият й собственик навярно също се сеща за стиха на Салваторе Куазимодо:
“Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от единствен слънчев лъч.
И неусетно пада вечерта…”

Вечер и ден. Минало и бъдеще. Пространство и време. Условности!… Само условности за творческата фантазия на Стоимен Стоилов. Само маркирани от него самия камъни, край които минава

ПЪТЯТ МУ

И дали този път е “по хубавия син Дунав”, до Виена, докъдето го довежда през 1991 г. Хердеровата награда; дали е до Ню Йорк, където през 2000 г. подрежда изложбата “Гравирани поеми и поетични графики” по стихове на поета Уйлям Мередит (носител на “Пулицър” и на Международната награда “Никола Вапцаров”); дали този път минава през музея на фондация “Шрайнер” в Германия, или през изложбата му в Съвета на Европа в Страсбург; дали през музея “Пушкин” в Москва, който притежава негови работи, или през Конгресната библиотека във Вашингтон; през Френската национална библиотека и Националния фонд за съвременно изкуство в Париж; през галерията за графично изкуство “Албертина” във Виена или Австрийското министерство на външните работи… Пътят на художника Стоимен Стоилов не е география. Той е лично изстрадване и съдба. Той е катарзисът след собствената болка и победа. Но и неговият път, за жалост, минава през огъня. Тъй както и пътят на България.

ЗА ОГЪНЯ

не му се говори. Винаги заобикаля тази тема. Не желае да назове виновни. Не желае да посочи с пръст – нека истината е за него, самия. Но аз съм гледала многократно видеокасета с този огън… Той пламва в ателието му във Варна, малко след като съобщават за присъдената му от Виенския университет Хердерова награда. Огънят лумва като по сценарий за древногръцка трагедия. По това време Стоимен подготвя изложба за Виена по повод наградата. Изгаря всичко. Заснет е в момент, в който гледа пожара. Това, в очите му, не може да се разкаже. А наоколо – ателиетата в бившата фабрика “Вулкан” – едно име на място-пророчество за тези, които са го обитавали. Там се пишеше легендата за варненската графична школа, за Международното биенале на графиката, чийто трегер бе и Стоимен… Това биенале беше визитка на артистична България. През него минаха най-известните имена на съвременното графично изкуство. То бе пристан и за големия френски художник Дадо, който във Варна получи Гран при и който остави в същата тази фабрика “Вулкан” две разрисувани врати… За жалост, и те изгоряха в оня огън! Точно там, в ателието на Стоимен, огънят тогава започна да пише със зловещия си почерк едни въображаеми писма. Днес Стоимен им вдъхва пак живот за нова своя поредица творби, смесена техника. Рисунки, направени върху непалска хартия. Подписани писма от нечий личен архив. Подпечатани с восъка на незабравата. Грижливо привързани с шнур, за да съхранят неуловимото. Пожълтели и излинели от целувката на времето спомени, адресирани най-вече до… самия себе си. Парченца от колажирана дантела или паяжина от разкъсан спомен? Тази въображаема кореспонденция със самия себе си му дава невидими вътрешни устои. Българската публика още не ги е виждала. Убедена съм, че ще бъде “взривена” от философско-емоционалните послания на тези нови творби на художника. За първи път в тях виждам нещо ново: той е успял по един удивително ненатрапчив и елегантен начин да съчетае колористичната свобода и звънкост на живописеца с метафоричността и фината линия на графика. Ръчната непалска хартия, оставена в естествен, неформатиран вид, напомня на старите египетски папироси, в които “диша” времето. Не зная дали тази кореспонденция със себе си го прави по-силен, но със сигурност – по-мъдър. Порасналото днес момче някога се вълнуваше – съвсем по момчешки! – от физическата сила. На терасата във варненското му жилище на 16-и етаж още виси една боксова круша – напомняне за отминала спортна слава, и чифт боксови ръкавици – за истинския двубой със себе си. Там, на вътрешния ринг, е всичко: и победите, и сладката отмала от обичта на родния град, и болката за рано отишлите си скъпи хора, и стартовият сигнал за новите пътища… Там е истинската музика и истински красивото. За Салиери няма място. Макар че някога, когато чух за огъня, тъкмо Салиери навести среднощните ми бели страници:
Навярно си представяш, подпалвачо,
че има той стотина имена.
Но знам, на прага няма да заплаче,
макар душата му да е една.
А твоите са много. И от саждите
поредната ще литне, за да граби.
Маестрото едва ли ще ти каже,
ала и нея ще вгради във графика.
Ще я измие от срама и огъня.
Доброто после в нея ще повика.
Под молива, подаден му от Бога,
един Орфей ще люби Евридика.
Една врата СТОимен ще отвори
и сто делфина с шепот от морето
ще влязат, с него да си поговорят –
безхитростно – като поет с поета.
А призори и слънцето ще дойде –
сред вас по-истинския да намери.
Ще влезе в неговия, подпалвачо, дом.
Защото в твоя дреме Салиери.
По тази тема се е зарекъл навярно да мълчи. Не коментира. Не отговаря на въпроса: кой подпали тогава ателието му. Усмихва се: “Няма смисъл!” Не иска сигурно да нащърбва собствения си позитивизъм с лоши мисли. Предпочита да отвори като залив душата си – нали това вижда и отгоре, от 16-ия етаж! Или просто да изпие по една студена бира с приятели на лозето или “При Янис” – кръчмичката под Дома на журналистите. Янис отдавна го няма и навярно другаде танцува своето сиртаки между масите, докато сервира. Но какво от това – хората помнят местата, където са били щастливи. С някакъв такъв филтър, който задържа само доброто и светлото, е и Стоимен. Навярно затова и ответно - с толкова радост, се прие неотдавна новината, че му е присъдено званието “Почетен гражданин на Варна”. И ако в неговите четири сезона - в ателието или в изложбените зали на Европа, Америка и Австралия има неизбежно труд, нови маркирани крайпътни камъни, отпътували нанякъде картини, срещи с почитатели и ценители, фанфарни вернисажи и слова (откривал му е изложба дори канцлерът на Австрия Волфганг Шусел), то в петия сезон на художника е по-тихо, и по човешки просто. Тук са рибарите от варненския бряг, тук са майка му и сестра му, тук са хората, които го обичат и помнят…

Останалото са пътищата. Сам си ги чертае. И подчинява себе си на следващата кота. Предстоящата е музеят “Егон Шиле”. Сериозна височина. Отговорна. Знаем, че такива изяви отреждат достолепно място в европейския и световен културен афиш. Но Стоимен повдига вежди:

- Точно за тези неща не мисля. У нас има премного артисти, които се занимават със своята земна слава, с това, колко са световно известни…Това го решава времето. Мене ме занимават конкретните ми творчески задачи. Ето, тези живописни фрески например…

И тях не ги е виждала още нашата публика. Великолепни платна в големи и по-кавалетни формати, които удивително напомнят на старите фрески, останали от други времена. Живописните слоеве около ренесансовите композиции, постигнати с велатури и подходяща колористична пестеливост, са също като слоеве мазилка, съхранили по чудо изящните фигури на хора от древни цивилизации. И тук отново виждаме художника като свободен артист, на когото Господ е връчил гратисна пътна карта, с която да може да пресича без условности категорията Време. И пътувайки през различните времена, той е толкова автентичен на тях, сякаш сам е елин или тракиец, сякаш персонално е съхранил спомена за хора и общества, за случки и събития…

Изписвам думата “спомен” и се сещам за един весел случай, който просто “плачеше” за скрита камера, макар тогава да нямаше такива дяволии…

Предстоеше откриване на негова изложба в курортния комплекс Албена. Червената зала в хотел “Добруджа” – култово място за подобни официални акции – готова. Темата: “Кармина Бурана”. Живопис. Интересът на публиката и ценителите – подобаващ. Специално от Варна, Пловдив и София пътуваха хора, които искаха да видят новите работи на Стоимен. В последния момент обаче се наложи връщане до Варна – трябваше да вземем още нещо, а и да се облечем като за празник. Стоимен шофираше. Спряхме пред моя дом. Той остана в колата, за да изчака 3-4 минути. Естествено, кооперацията е с асансьор, а човекът има клаустрофобия. Изговори той думата и сякаш дръпна рогатия за опашката. В асансьора заседнах аз. Между етажите. Късен следобед. Чуках с тока на обувката си по металната врата. Никой не чуваше. Въздухът започна да свършва. Или така ми се струваше. Преседях повече от половин час. А Стоимен в колата си е мислил навярно: “Хм, дамско приготовление! Няма що – 3-4 минути!” Тук ще спестя подробностите около изваждането ми, около вида ми, когато излязох…Треперех и предадох тази лудост и на него, докато му разказвах за случилото се. Той само повтаряше, пребледнял: “Ето, виждаш ли, аз затова се изкачвам и до 16-ия етаж пешком! Ето, виждаш ли, казвах ти аз!...” Това е темата по пътя ни от Варна до Албена. И никой от нас не е усетил, че колата се движи с непозволена скорост. Нямахме време за това, пък и сериозно закъснявахме за изложбата. Галеристът вече се беше изпотил от притеснение… И някъде преди завоите пред Кранево – “слънчогледче”. Спряха ни за превишена скорост. Проверяващият на няколко пъти погледна талона, после – водача:

- Стоимен Стоилов, значи?

- Същият – израпортува водачът, защото беше напълно наясно със ситуацията.

А аз, не по-малко притеснена, се готвех да го ударя на молба, когато за свое изумление чух:

- Вие днес откривате изложба. Не закъснявате ли?

Гледахме се със Стоимен, сякаш сме попаднали в абсурден виц. Бяхме безсловесни от изненада. А човекът просто беше слушал през деня радио и беше запомнил името на автора.

- Приятно пътуване! И внимателно! Все пак, изложба трябва да има!

Луд смях ни тресеше чак до Албена.

- А ако му бях казал колко късно взех шофьорска книжка! Пък и как я взех…

В този момент зад волана беше не известният художник, а хлапакът. Не мъдрецът, който в сериозната графична серия “Хора и животни” търси диалога в природата, а малкото момче, яхнало елена на сънищата и килнало безгрижно настрани шапката си от вестник. Зад него ангелът му, с пясъчен часовник в ръка, следи грижовно всяка следваща стъпка. А пясъкът изтича… Докато ангелът-хранител отгоре отново обърне часовника.

Елка Няголова

Оставете коментар

Коментарите се преглеждат от модератор.

ИЗКУСТВО ПО EMAIL?