Ради Неделчев или съдбовната врата

Казват, че големите артистични пътеки се зачеват непременно от истинските, а не от уподобените съдби. Казват също, че легендите в изкуството са като Божии криле – нямаш ли ги, не можеш да си ги пришиеш сам. А и да успееш – бързо се прокъсват. Или още първият дъжд, заплакал по тях, ги измива от цветовете и ти – изгубил височина сред полет наум, бързо и не меко се приземяваш – наранен и обезверен, с отпуснати и бутафорни, а на всичкото отгоре – сиви и изпокъсани криле… Затова пък артистите с истинска съдба и своя легенда са обречени да летят, правейки онова, което само изкуството може; хората – по-добри, а живота – по-красив…

Всичко това не му го казах, докато кротко си говорихме пред разжарената камина. Поредните негови картини огряваха лицата на посетителите в галерия “Кавалет” на „Стефан Караджа” – 18. Наблюдавах как хората излизат, по детски просветлени. Впрочем, със своята безпогрешна интуиция децата също го отделяха от тълпата и сред предпразничната суматоха на Варна го пресрещаха с въпрос:

- Ти Дядо Коледа ли си?

Той ги поглеждаше светло и объркано и докато гладеше с длан белите си мустаци и брада, Мария, съпругата му, досетливо му се притичваше на помощ:

- Не, не е Дядо Коледа, деца. Той е брат му, но те много си приличат…

Добрите очи на Ради Неделчев грееха и от тях надничаше собственото му (съхранено и съхранило го) детство. Мислила съм си, гледайки изкуството му, че детският му поглед не може да се имитира, че обратно - подправеният наивизъм винаги е подправен наивизъм и нищо повече.

А ако е вярно това, че дори и “тротоарите се износват от употреба”, то какво остава за изминаваните многократно пътеки в изкуството, които свободният творчески дух следва, като успоредно с това непрекъснато се стреми и да създава нови. Новите “-изми” пък повтарят тази отворена крива на предходните. И всичко – отново, докато пак се върне при чистия поглед на детето, необременено от натрупвания, школовки и имитации. Навярно затова и ексцентричният Пикасо някъде в залеза на годините си споделя, че като млад още е можел да рисува като класиците, а после цял живот се е учил да рисува като детето.

Оттам, от бягството от култивираното познание, започва и връщането към наивизма в артистичното мислене. И разбира се, това “бягство” го виждаме в Меката на живописта, в града, в който дори и въздухът звъни от стремежа и легендите за свобода. Париж ражда Анри Русо - Митничаря. А неговите картини се превръщат в сензация. И както пише един съвременник за тях, “те са като нещастен случай на булеварда”, за който се говори и който вълнува. Така, неговата картина “Салонът на независимите” е точно такова едно жестикуларно оттръскване от езика на познатото. В небето е, разбира се, алегоричният ангел на славата в образа на Мерсие, който прелита с фанфари над Трокадеро. Лъвът от Белфор не е на пиедестал и е предупреждение за онези, които биха ограничили свободата на независимите художници Валтон, Синяк, Вилет и Русо… Пъстрият калейдоскоп на цветовете, безкрайно пестеливата линия връщат точно към необремененото, наивистично, но свободно детско въображение…

В изкуството лепенето на етикети едва ли е най-приятното и полезно занимание – езикът пресъхва от облизването на чуждо лепило, а рискът да сложиш в решетки нечие свободно творческо вдъхновение е голям. Затова в предходните редове се опитах просто да поадвокатствам в полза на свободния избор. Как ще бъде наричан той – примитивизъм, наивизъм или другояче, не бих искала да гадая, защото се сещам за лъва от Белфор…

Убедена съм, че и Ради Неделчев не мисли за всичко това, докато озарен рисува картините си. Готова съм дори да се обзаложа, че докато работи, той се усмихва – не би могло да бъде иначе при този резултат: платната му излъчват доброта и позитивизъм… Толкова хубост, празник за очите и душата, усещане за чистота и надежда не са ме връхлитали от последния прочит на Андерсенова приказка. Разбира се, знаех, че Ради Неделчев има картини в музея “Анри Русо - Митничаря” в Париж, но не този факт ме тласна към началния паралел с именития французин от Анжер. Картините на Ради буквално “избухват” от чисти багри, удобно разположени върху богатите нюанси на бялото. Фигурите му са изчистени от детайли и са композирани върху платната с почти детска смелост и решителност. В картината “Сватба” например се наброяват около стотина фигури на хора и животни, терасовидно разположени по правата селска улица, на върха на която е храмът, облян в светлината на жълтото. Тук са селските музиканти, хорото на сватбарите, шейните с прикята, зяпачите на вечния мегдански театър… Сватбата “тече” по път, маркиран от високите дувари на дворовете, които напомнят сякаш за коловоза на живота, отвъд който сме невъзможни. И отново – не като фон, не като колористичен сблъсък, а едва ли не – като специален персонаж, е изобразена радинеделчевската зима. От нея обаче не ти става студено, а само – светло и чисто…

Същите или сходни усещания носят картините “Снежен човек” и “Завръщане от лов” – отново гъсто населени платна, в които не виждаш, но чувстваш дълбокия нашенски корен. В тях плътното бяло на зимата е богато на нюанси, а цветните петна върху него са като предизвикателство – дръзко и неразумно, но хармонично и мило. А когато се спре пред картините “Спомен” и “Жътва”, човек едва ли не вижда пред себе си отминалите напред фигури на Златю Бояджиев и Цанко Лавренов. Ярката цветност на българските къщи и дворове внушават носталгията към неподправените неща в живота, в това число – и към селото. И тук се сещам за едно откровение на бай Цанко, споделено в края на жизнения му път: “Чисто народно, без примеси, изкуство няма и най-малко може да се търси то при народ, с географско положение като нашето… Някои искат от българина да бъде мъдра Янусова глава с две лица – едното да гледа западното изкуство, а другото – родното. Аз мисля, че българският художник трябва да бъде като триглавия конник, изобразен на един тракийски релеф в околностите на Пловдив – едното лице да гледа Запада, средното – Родината, а третото – Изтока. Средищното лице на конника в пълен фас трябва да е обърнато към родното изкуство…” Добре казано, нали? И особено валидно, като рецепта на майсторите днес, когато моторът на резачката бучи и край нашия корен… Вярно на него обаче, изкуството на Ради Неделчев умее да извиси идеите си до общочовешки стойности и ценности. Някои негови картини подсказват това. Платното “Сини спомени” например е едно кодирано писмо до Марк Шагал, написано навярно от внуците на неговите летящи хора. Пестеливостта на багрите и линиите тук са доведени до условност. Оскъдни са като избледнелите спомени от живота. От него е останало само най-главното – прегръдката между двама влюбени в небето. Под тях всичко в тази вечер на спомените е синьо. Само три другоцветни петънца – бяло, охра и червено, са нарушили колористичната пестеливост. Сещам се и за друга една работа на художника – “Вълча нощ”. Тя отвежда зрителя към някаква планетарна общност – общността на самотните хора. Боли от самота. На платното – вълк, луна, зима. И стихът на Салваторе Куазимодо:

“Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч.
И неусетно пада вечерта…”

Триглавият конник върху тракийския релеф и неговото средищно лице, обърнато към родното… Ето тази врата ми е било винаги интересно да отключа, когато гледам и преживявам картините на Ради Неделчев. И съм убедена, че точно такъв поглед към корена не може да се имитира, ако не е автентичен. И още - че в този смисъл, да се върнем към началото на разказа, съдбата е тази, която “дописва” творбите на художника. Ради Неделчев е художник със съдба, в която се вглежда; той не играе чужди роли; не робува на естетически пози; рисува онова, което дълбоко познава, онова, от което сам е неделима част. Той е от онези творци, които цял живот черпят от необедняващия трезор на детството.

Неговата духовна мина – родното Лудогорие и сгушеното в дланите му село Езерче, и сега навестява и деня, и съня му. “Слънце зайде…” – томителният глас на майка му, седнала в стария стан над поредната пъстра черга, в която се редуват чистите цветове – загледан назад към тая черга, и днес художникът признава, че всъщност, майчината палитра е първата, която е видял и която му е повлияла… Когато говори за всичко това, Ради накъсва разказа си с дълги мълчания, в които потъва. Връща се и към онова босоного лято, в което един хлапак с неукротима енергия дели времето си между неизбежните домашни задължения в помощ на бащата-военноинвалид и игрите до късно, след залез слънце. Един ден, сам не знае как, отваря с разтуптяно сърце вратата на селската църква. Пристъпва омагьосан в хладния полуздрач, когато нечий поглед властно го приковава. Хлапакът дълго наблюдава как Свети Георги убива змея и не може да отмести очи от него. Една бодлива топка вълнение се надига в гърлото му и той не може да я преглътне. Това е първата истинска картина, която днешният художник някога е виждал. Тогава още не е знаел, че същото вълнение ще го съпровожда цял живот, застане ли пред платното. Ще го усети и когато за първи път на живо види пред себе си големи български майстори, дошли в Русе, за да журират изложба – Никифор Цонев, Ненко Балкански, Бай Дечко… Цял ден младите тогава художници се въртят наоколо и чакат решението на майсторите. А вечерта Бай Дечко ще ги омагьосва с разказите си; ще поемат всяка негова дума като импулс, но и като урок:

- Рисувах – разказвал им Дечко Узунов – дърво. Като го огледах после, какво да видя: това не ми трябва, онова не ми трябва, окастрих подробностите. Пак огледах и виждам, направил съм един кол! Рекох си, какво правиш бе, Дечко, това си е чист формализъм…

Уроците на майсторите… Понякога те са само в една дума. Или жест. Или стойка на гръбнака…

- Никога няма да забравя как в София веднъж видях на една крачка от себе си Владимир Димитров-Майстора. Сякаш светкавица ме докосна! Вървеше с величествената си осанка, изправен и красив, а край него – всички малки и незначителни. А гърбът му – прав!

Родният дом, песента на майка му, приковаващият поглед на Свети Георги, първите кокичета, рисувани с часове, полята край Езерче, срещите с Учителите – все нишки в разноцветната черга на съдбата. Но една ако извадиш – няма да е същото…

Човекът, това е стилът, казват теоретиците. Звучи просто, а как се стига до него?! Никой не го е загубил по прашните пътища на живота, за да можеш ти да го намериш. Пък и да го намериш – чужд ще е… И Ради Неделчев дълго се лута, докато стигне до тази своя запазена марка. Цели 10 години опитва какво ли не; върху едно платно прави по десет творби, замазвайки предходната картина… Докато една вечер през 1969 г. гледа по телевизията – предават някакъв празник…

- Сякаш перде ми се смъкна от очите. Сякаш изведнъж видях нещо, което съм знаел, но съм забравил. Сякаш една ръка ми изми очите… Тогава пренесох настроението от този празник върху платното… Картината отиде за Националната младежка изложба. Оцениха я. А като си помисля само: една случайност ми помогна да намеря собствения си път…

 

Как да му кажа, че не е случайност. Ние така ги наричаме тези неща. А в един друг сценарий, писан от другиго, навярно имат различни имена… Не е случайност навярно и това, че в някогашното списание “България”, списвано на чужди езици, заместник-главната редакторка Дора Чолакова публикува репродукции на Ради Неделчев. А на тях попада галеристът Жорж Каспер. И кани художника на световен конкурс в гр. Морж. Не е случайност и втората награда оттам. А после – и изложбата в Морж. И поканата от музея “Анри Русо-Митничаря” в Париж. И картините му в престижния музей на наива в Загреб – една мощна школа на наивисти, където сред живописта върху стъкло на Генералич – Старши и Младши, на Лакович и други майстори на това изкуство, могат да се видят и творби на българина Ради Неделчев…

Разбира се, това са все спирки по пътя, извървян последователно и търпеливо, а не – точки на приземяване след катапулт. От времето, когато в русенското ателие са се събирали бохемстващи артисти и – то се знае – доста момичета, за които Ради е бил “стената на плача”, са минали много години. В топлото и светло ателие са осъмвали често, те – разказвайки му за своите любови, той – за сънуваните, наум сглобени и разглобени предварително сюжети от картини… До един ден, в който ще се появи Мария. За да остане. И не за да му разказва някакви истории, на които той е само слушател, а за да го направи главен герой в една любов, която вече цял живот споделят...

На това място от разказа си Ради Неделчев съвсем не изглежда като кроткия и добродушен Дядо Коледа. И си мисля, че ако биха видели палавите пламъчета в очите му, и децата не биха го сбъркали… Но това е друга тема.

А последният ни разговор с него все се върти около тази врата на съдбата…

- Как мислиш, всеки ли може да премине през нея? Ето например, дъщеря ти Сабина, чиято изложба видях неотдавна в София – много талантливо момиче, родена колористка – на нея какви съвети даваш, за да премине тя през магичната врата?

- Най-важният урок, който аз съм получил, се нарича “Устойчивост”. Но има и още едно много съществено нещо – артистът да не изневерява на душата си! Дали това не е по-важно, не знам…

И отново виждам как лъвът от Белфор слиза от пиедестала, за да защити въображението и свободата си. Такъв – разкрепостен, верен на себе си и истински, го видяха и стотиците ценители на изящното изкуство в галерия “Кавалет” във Варна, където той получи сред овации годишната награда на галерията: “Кавалер на Почетния сребърен кръст на галерия “Кавалет”.

Само че – защо лъвът? По друг начин би изглеждала навярно тази метафора на свободния творчески дух при Ради Неделчев: една врата в полето (съдбовната врата); тя е леко открехната, само толкова, колкото да покаже колоритната палитра на художника – едно изящно и неуподобено детско хвърчило, завързано за… българския ни корен…

Елка Няголова