Георги Баев – бургаско синьо

Бургас не е просто град на морето. Бургас е необяснима магия – с покоряващата си непринуденост, със старите си солени улички, изтичащи към голямата вода, с барабските си кръчми и кафенета, в които все още можеш да видиш мъже, говорещи и пиещи красиво. И ритуално – като герои на Казандзакис. Христо Фотев разказваше, че когато се преселвали от Истанбул, минали през Бургас, стигнали до Варна, но не след дълго се върнали пак в Бургас. Баща му го обяснил простичко: Варна е вече много завършен град. Свободолюбието винаги търси съпротивление, не обича изградена среда, към която да се нагажда. Обича да изгражда малки, но вечни приятелства, сред мирис на смокини, мастика и стихове…

Ако в някоя от бургаските кръчми видите художника Георги Баев, той ще е в обкръжението на няколко негови аркадаши. Както казва, това са аверите му от сто години. Никой от тях не е художник или с артистична професия. Но са с широка кройка и с простичка философия: че не можеш да си по-голям от морето и че колкото и да се потиш, не можеш да стигнеш до хоризонта. Сутрин с ароматното кафе се разменят приказки за спорт, политика и разбира се – живи вицове. Джурлата (това е прякорът на Георги Баев от момчешките му години и той го носи с гордост цял живот – като семеен герб) има диабет и си поръчва кафето със захарин. “Келнерката отива да го носи, а аз надигам захарницата и … направо в устата – една хубава доза захар. Ева ако ме види, ще ме убие!” Смее се като момче, което е надхитрило родителите си… Георги Баев е примерът ми за неостаряващия дух. Въпреки всички неволи и тежки здравословни проблеми в годините.

Роден е през 1924 г. в центъра на стария Бургас, на една от тези улички, капитулиращи, за съжаление, в последните години пред бетоновозите и лъскавите съвременни фасади. Няколко къщи по-нагоре е живеел Генко Генков. И това ако не е знак на съдбата?! Към днешна дата – двама от най-големите ни живописци.

“…Аз бях спортяга, футболът ми беше само в главата, а си рисувах ей така, от Бога. Баща ми веднъж като разбра, че не ходя на училище и имам слаби бележки, ме подгони на стадиона, да ме бие. Правим обиколки, ама тичането на мене ми е като дишането. И той се отказа по едно време. Май че тогава се отказа окончателно да ме вкарва в правия път… И един ден, след гимназията, Генко (той е по-луд от мен!) ме хвана за яката и ме метна във влака за София. А оттам – на изпита в Академията…”

Да си “дете на улицата” е най-често еднозначна диагноза. Пък “бургаската улица” е авантюристична и барабска, но никога не е “погребвала” белязаните си непукисти.

Джурлата има късмета, да учи при двама големи художници и личности – Илия Петров и Дечко Узунов. Особено вторият, предполагам, му е дал много с европейския си дух и философия, с цветния си артистизъм и нюх към “оригинала”. Прибира в курса си Баев, който е “поизгонен” от Илия Петров заради безкрайните му спортни отсъствия. Знае, че такива талантливи чешити не търпят каишка на врата. А са все пак най-догматичните следвоенни години!

Навярно Бай Дечко е владеел умението да закриля деликатно и дипломатично прокълнатите птици, несъобразяващи се с изсушените академични и политически изисквания. Иначе щеше ли да я има и Лика Янко, най-странната и извънредна сред всички, която той до края нарича умалително “детето”.

Бях на откриването на драматичната изложба след ПОЖАРА (април, 1984, “Шипка” 6). Мото: “Обикновен фашизъм”. Точно, гневно и безкомпромисно, както Джурлата назовава нещата. Завистта, воинстващата посредственост, фитилът, напоен не с газ, а с омраза – са обикновен фашизъм. Или както беше казал Левчев: “Бездарието е фашизъм”. Сред множеството, изпълнило залата и пространството пред галерията, извисен като че ли над всички, е светлият ореол на Дечко Узунов. Като Бог, огорчен заради поругания си син, като болка и упрек. И като надежда…

На другия ден отидохме с моето момиче, с което безумно обичаме Бургас от най-младите си години, да разгледаме “спокойно” изложбата. Тя неспокойно плака… Това не беше изложба, а вик: “Подлеци от подмолите, безлики страхливци, аз съм тук! Аз съм жив!”

Почти оттогава професията ме обрече да видя много изложби – и тук, и по света. Концептуалисти кръстосваха изгорели дървета, камъни и кожи, хвърцила и въжета; екстременти покриваха найлони и бели галерийни стени… В центъра на Виена виден авангардист закла прасе и с кръвта му пръскаше платна, които снобите като луди купуваха за огромни пари… Зад всичко – куратори, проекти, пари… Злите “куратори” през 1983-та бяха написали и осъществили жесток проект на неконцептуалната мерзост. А от въглените и пепелта художникът беше направил отново произведения. Болезнени, обвиняващи и …обнадеждаващи.

На самотния баевски бряг морето осолява пресните рани, а гларусите сричат молитва за утре…

Всъщност, не зная защо всички говорят за най-вече морето, а по-малко за брега на Баев? Безумно предан и завинаги обречен на пейзажа, още през 1961 г. Джурлата рисува “Рибарски мрежи”. Картината, която му носи високо отличие още на Първата национална младежка изложба. Небе и море, в пастелно синя привечерна гама, две рибарски хижи, стилизирано изсечени (като при ранния Жорж Брак), сребристо-син пясък, над който прииждат към предния план сребристо-бели окачени и ласкани от морския бриз мрежи. (Странно защо, днес “веещите се” врати на Кристо в Сентръл парк! ми заприличват на Баевите мрежи. ) Още оттук брегът на Баев е обречен да бъде безлюден и натоварен със състояния – на сладка умора или светло очакване, на тих лиризъм или яростна болка, на приливна щедрост или отливна мъка… Лодките, мрежите, кейовете… постепенно в годините губят реалните си очертания, превръщат се в символи на самите себе си и в странни баевски архетипове. Защо няма човешки фигури, а има странно присъствие за такива? Някой току-що е излязъл от кадъра, за да не наруши композицията – винаги перфектна, изискана, артистично опростена. Може би, това е художникът? Или пък самите ние? И всичко – на фона на голямото, мъдро и опрощаващо МОРЕ. И то, изведено до символ – синьо, зелено, черно, виолетово, червено… Не съм прав – морето никога не е фон.

…През май т.г. получих покана да подредя експозиция от живопис в комплекс “Ривиера”, където Президентът Първанов трябваше да посрещне други 10 президенти, шефове на ЮНЕСКО, министри на културата и др. Темата: “Културни коридори”. Разбира се, изложбата трябваше да бъде маркова. Картини предоставиха добрите дългогодишни приятели на галерия “Кавалет” – Енчо Пиронков, Никола Манев, Емил Стойчев, Димитър Киров, Мичи Буюклийски, Иван Стратиев, Мария Киркова, Стоимен Стоилов, Ванко Урумов… Да не изброявам всичките. По телефона Джурлата ми каза, че ми изпраща две от последните си картини, “големи и много страшни!” – разбирам: “хубави”. Отварям пакета и те наистина са много силни, подписани 2004 г. Между тях – малко листче, на което пише: 1.”Морето на Баев”, формат, цена; 2. “На Баев морето”, формат, цена. Смея се сам, на глас. Чувството за хумор на Джурлата е винаги в перфектна форма. След малко телефонът звъни – той ме изпреварва и хъшлашки се смее: “Ама, какво ще кажеш за заглавията, а?”

Шегата настрана – дали не е чул размислите ми за брега? Или съвсем сериозно – дошъл е моментът на смелост да заяви, че частичка от това море му принадлежи. Синя бургаска частичка… Защото той никога не му изневери и не го предаде. Дори когато след пожара му предлагаха ателие в София. След изложбите в Париж, Лондон, Виена… Бързо назад, към четките, натопени в бургаското СИНЬО!

В една прекрасна книга на Петър Змийчаров “Фигура с пейзаж”, излязла през 1999 г. и посветена на Георги Баев, художникът споделя пред автора възторга си от синьото на Никола дьо Стал. Но не само колорита. Това е заразителният чар на лирическата абстракция, на нефигуративното изкуство на Морис Естев и Жан Базен. Период на усилие за освобождаване от природата.

През 60-те години Джурлата има цикъл от индустриални пейзажи (най-вече от Нефтохима), които постепенно прехождат в артистично съчетаване на топли и студени мазки, пластични конструкции и дифузно визуално определение, за да си позволи да ги онаслови като абстрактни композиции. Увлечението е за кратко. Защото самият Базен споделя: “Да отхвърлиш последователно външния свят означава да отхвърлиш себе си, което е вид самоубийство.”

Пред статива е синьото море с охрените дюни. А бялото? А белият период? Странно, но най-светлите картини на Георги Баев идват след пожара. Като всеопрощаващ ангелски сняг, който вали над пепелището от над 200 изгорели картини. Необясним феномен! Един друг скъп наш приятел – Стоимен Стоилов, беше споходен малко по-късно от същата трагична съдба – подпалено беше и изгоря ателието му в легендарната фабрика “Вулкан” във Варна. Стотици графики, рисунки, проекти, плочи – на пепел. А той – благороден и великодушен, изля таланта си в нови светли цикли и живописни платна. Какво съдбовно сходство – след всичко, след преживени здравословни катаклизми, Джурлата остава с един бял дроб, а Стоимен – с един бъбрек. Катарзис и възкресяване от пепелта. И бели картини!

Преди няколко години сме в Бургас и отделяме с Георги Баев картини за годишната изложба на “Кавалет”. Той е носител на отличието на галерията за 2002-ра г. и по детски е горд с това. “Когато идват роднините на Ева, си закачам сребърния кръст, да се изфукам!” – смее се сипкаво и заразително. Та, отделяме три картини от оскъдните му запаси и Ели внезапно го пита: “А нещо от белите нямаш ли?” За нея бялото е религия. Джурлата я поглежда дяволито и я отвежда встрани. След малко изважда един среден формат и го обръща към прозореца. Възторгът ни е нескрит. Небе, море, парапет по цялата хоризонтала и силуетите на мъж и жена с детска количка. Избеляващо розово, пастелно бяло, искрящо бяло, бяло върху бяло… Усещане за сакрална нежност и святост. “Бялото е много трудна работа за живописеца. Има колеги – изстискват боята от тубата и – върху платното. А аз го правя бялото…” Казвам му, че искам да купя тази картина за Ели. Разбираме се за цената, докато ахкаме и му благодарим, а той подхваща сериозно: “Абе, знаеш ли, отива Иванчо на училище и пита госпожата…” Следват два брилянтни вица, разказани само както Джурлата може да го направи. Традиционно така ни изпраща всеки път.

Цикълът “Парапети” присъства дълго в творчеството му, не като преграда и препятствие, а като условна линия между човека и морето. Като символ на стария морски парк. Рембо беше казал: “Добрите стари парапети на Париж…” А той е един от любимите поети на Джурлата още от гимназията. Прокълнат поет.

С един приятел и колекционер неведнъж сме спорили на тема “Повтарящата се композиция” на Георги Баев. Мнозина се отнасят повърхностно към това. Когато преди няколко години подредих 35 картини на художника за самостоятелната му изложба във Варна, същият приятел и ценител се учуди, че картините са различни, всяка – със собствена магия и състояние. Да, посланието, поетично и възвишено, е едно и също. Джурлата “шлифова камъчето” на този сюжет и композиция много години… Както Ван Гог рисува безкрайно един любим стар мост в родните си места. Както Клод Моне прави многобройни варианти на лилиите. Както Светлин Русев извисява до дух смирената българска мадона… Многобройни реплики на оригинала, който, може би, все още не е нарисуван. Или превръщането на една визия в символ и емблема. Задачата на един живот.

Кръчмите на Бургас осиротяват. Христо Фотев и Кольо Искъров си пият тихо пиенето някъде “горе”. Стоян Цанев споделя духовното си братство с Милко Божков по-често при него, в планината. Ненко Токмакчиев топи акварелните си четки направо в горчивата бира.

Ако край есенния бряг видите един красиво-есенен мъж с осанка на тореадор, с момчешки живи черни очи, взрени в хоризонта, това ще е обезателно Джурлата. Зад него са химерите и илюзиите, омерзението от политическата хамелионщина и дребните предателства, излъганите надежди. До него, неизменно в живота – Ева. А пред него – бургаското синьо.

Валерий Д. Пощаров