Дора Кънчева – повелителката на цветовете

“Цветовете нощем говорят, цветовете нощем говорят…” Това звучи в съзнанието на Дора докъсно; тази мисъл не и дава да заспи, гони съня от клепачите… А е толкова уморена! Нозете и туптят от “навъртените” през деня километри. Все още я омагьосват невероятните багри и форми, до които се е докоснала. Оня прозорец например, с разсъхнало се от времето и влагата черчеве и със страхотното червено мушкато. (“Боже, какъв цвят! Как си го създал?!”) И тази стреха с накачените под нея царевици и чушки… И тази портичка, леко провиснала от едната страна, със залепената в долния край недовършена пита на диви пчели… Ето, това е мястото. Тук ще се разположат. Ще “откраднат” тази гледка, за да я пренесат върху платната!

Тъкмо са започнали и силуетите вече надничат от бъдещите картини, и излиза стопанинът. Че като се развиква, като ги напъжда… Защо му рисували къщата, във вестник “Стършел” ли искали да я покажат, нямат ли си друга работа… Върви, че се разправяй. Такова нещо друг път не им се е случвало. С дни обикалят софийските села с нейната приятелка Славка Денева и с баща й – старият художник-легенда Борис Денев. Рисуват жадно. Рисуват задъхано. Като на живот и смърт. (“А дали може иначе?!”)

Дора го гледа с огромна почит и удивление, чуди се на недомлъвките зад гърба му; съзнава, че тези дълги разходки с триножник в ръка са незаменима школа за нея; със сърцето си чете азбуката на сърцето му; вижда благородството му и знае, че приятелството и с това семейство е съдбовно, че е един от онези изпити, които небето ни предлага, за да ни направи по-устойчиви и чисти тук, на земята…

“Но защо сънят не идва, защо сънят не идва?... Какви са тези думи, които пресичат пътя на цветовете? Не, все пак, тя сънува. Нямаше днес такова дърво по маршрута им. Огромно дърво с широк ствол,целият изписан с поезия, нейна поезия… Какво пише там? Нещо за нас, човеците, за това колко малко знаем… Какви са тези думи? Нима има в този свят нещо друго, освен рисуването?”

Винаги си е мислила, че е само то. Знае го още от детство. Затова все бърза. Все задъхано рисува. По три картини на ден понякога. Борис Денев я кори: “Не бива така, Дорче! Една направи. Душата не е неизчерпаема палитра.” А тя бърза. И ето, нощем, вместо да спи и отдъхва, пак я подема онзи въртоп на мислите, и думи и картини се редуват в умореното и съзнание… На сутринта тези думи “прескачат” от онова дърво върху белия лист. Днес, утре, листите и думите се множат, докато се реши да ги покаже на своя хазяин– журналиста Веселин Йосифов. Излизат първите й публикации в “Народна младеж” в компанията на по-млади тогава поети: Николай Заяков, Марин Колев, Ваня Петкова… От това време е този неин образ:

Аз имам мъничка стая
с четири бели стени,
с прозорче,
отдето навлиза небето
и с мене мълчи.
…………….
В четири бели стени
слънцето ражда
моите дни.

И идва изневиделица оная статия в притурката на “Народна младеж” – “Пулс”. Статията е точно от Веселин Йосифов и е разгромяваща. Какви ли не грехове приписва авторът на начинаещите поети: от липса на отговорност пред народа до копиране на чужди поетични светове и сложност на изразяването. Годината е 1963-та. И това обяснява някои неща. Едни от младите поети, надарени с по-боек характер, само махват с ръка и продължават. А Дора? Тя затваря думите в тетрадки, достъпни само за нея. Вечер пък същите тези думи я връхлитат като налет нощни пеперуди, омесват се с багрите и правят съня й неспокоен. Затова може би през деня всичката й енергия се концентрира върху платното…

А погледа ли човек тези платна, недвусмислено вижда: Дора Кънчева е повелителка на цветовете. Там карминено-червеното и зеленото стоят “приятелски” един до друг; жълто, оранж и виолет (този любим неин виолет!) създават усещането за слънце и топлина… Някога на Лика Янко все и свършваше бързо-бързо бялата боичка, а при Дора слънчевите багри са така заразителни и примамващи с виталността си, че и слънцето би завидяло, надникне ли в платната й. Това, последното, разбира се, звучи фриволно. Изричам го заради нея, защото знам, че за един поет хиперболата е само художествено средство, а не мост, от който може да ти се завие свят, погледнеш ли собственото си изображение във водата…

Когато в онова неочаквано за Лика Янко лято същото това слънце изстиска свидливо последната си туба с жълта боичка за нея, а тя – прегърнала завинаги бялото, събра набързо разпръснатите си миди и морски камъчета, и тихо си тръгна, за да прави своите духовни послания за нас оттам, от небето; в същото това лято Дора гостува в галерия “Кавалет” във Варна и дълго си говорихме и мълчахме за нашата обща приятелка. Чувала бях от Лика за техните родопски разходки…

- Как ли сме изглеждали в очите на онези хора от Родопите? Ние с Лика бяхме дребнички и мъкнехме триножници, кутии с бои, пък и по нещо в раницата… Понякога с нас беше Славка Денева или Олга Вълнарова. Обикаляхме баирите неуморно. И останахме за цял живот влюбени в Родопа планина… Горкичката Лика!... Тя беше родена,за да рисува и да пречиства света от лошото…

И друг път съм я чувала: говори с любов за Лика, за Глория Христова, за Иванка Сокерова, за Радка Бъчварова, за Олга Вълнарова…Някаква непоказна християнска милост и любов към човека има в думите й. Все на някого съчувства – дали на орисията на приятелка, или на познато момче, което трябва да се грижи за болната си майка, пък само се нуждае от помощ… Навярно точно отворените й сетива към болката на човека са и дарили една тиха самарянска мъдрост и философия, че трябва да се бърза, да се бърза да се прави добро; да се зарадват другите човеци наоколо; да се направи този свят (по думите на един от прокълнатите френски поети) малко по-малко тъжен… И Дора Кънчева постига това с картините си. Ще се вглеждат в тях художествените критици и всеки ще долавя по нещо от нейния свят.

Димитър Димитров ще каже: “…творчеството на Дора Кънчева има няколко основни и най-важни характерни черти – радостен и светъл колорит, дълбока съзерцателна връзка с родния пейзаж, професионална увереност, която прави картините толкова убедителни и накрая – искрена и налагаща се изразителност.”

Величко Коларски ще допълни: “…Със своята жизненост и сериозни пластически достойнства тези творби ни представят Дора Кънчева като искрен, задълбочен и самобитен творец.”

Категоричен е в оценката си и Владимир Свинтила: “…Ние виждаме един чист, изискан колорит, носител на особени, финесни състояния, един отличен вкус, едно хубаво предразположение към епиграмично вградената форма… Дора Кънчева е в състояние да ни даде не преразказ на нещата, а ясните неща. Тя има дълбок усет за сюжетното: една улица, която извежда и към морето, и към небосвода – група къщи, поставени сякаш на ръба между глухата природа и човешкия свят…”

Гледам тези нейни светове (защото наистина, всяка картина е един завършен свят) и си мисля, че в нейното изкуство животът е всъщност едно пътуване – от бащиния праг до последната улица, водеща към морето, където живее дъщеря й Мария – трето поколение в една фамилия от художници. Но за това – по-късно… Ние следваме този път, независимо от това, дали е дълъг или къс, защото чрез картините й сме разбрали най-главното: по този път трябва да се обичаме. Нейният свят е населен от хора и спомени за човеци, от земни твари и запомнени сенки от други небета, от реални пейзажи, в които витае духът на иреалното – може би, сънувано или пожелано… Дори простият селски зид, който обгражда двора на илюзиите, при Дора Кънчева граничи с фантазно-приказното и напомня погледа, чистия поглед на дете. Камъните в този зид (розови, лилави, бели, зелении сини – пъстри като някогашните детски бонбони) приличат по нещо (навярно заради смелото прескачане отвъд академичните представи) на колажите със стъкълца и въженца на Лика.

При последната ни (засега) среща в дома й в София видях голям брой картини. Въпреки това, в тясното пространство около масичката, край която бяхме седнали, съвсем не се чувствах притисната, дори забравих за вродената си клаустрофобия. Край мен, като огромни криле на пъстри пеперуди, бяха платната й, с нейните сочни, неподложени на забрани и догми – цветове. Тя беше спечелила битката с тях. Тя беше дала втори живот на красотата, която ни заобикаля, без да се опитва да опитомява тази красота. Какво и е струвала битката, художничката сама си знае. Навярно насън, или сред дълго безсъние е преживявала и другото – поражението. Него обаче го няма върху платната… А Бодлер някъде беше написал: “Опознаването на красотата е двубой, в който художникът крещи от страх, преди да бъде победен”…

У крехката, с лирични очи Дора човек трудно би разпознал боеца, който води своите житейски битки, дори и когато се усмихва.

Научила се е на тази борбеност от малка.

Там, в родната Стара Загора, под мълчаливите погледи на липите, сред пъстрите сенки на дворните асми е “чела” от най-важния буквар на живота – буквара на родовата памет. Интересни страници е съхранил той – и за Дора, и за поколенията след нея, които навярно не без гордост си спомнят, че са близка издънка на Яворовия род. Там, на ул.”Раковска” 15, в тяхната къща е живяла и тя, сестрата на Яворов. Там е получавала и писмата си, изпратени от брата-харамия. Късметът на малката Дора е, че и от двете линии – майчината и бащината,получава в наследство това “облъчване” със светлина (или респект от светлината), което е особен императив в живота й по-късно. Тя буквално прохожда сред картини. Нейният баща е известният стар майстор-художник Ганю Иванов Койчев от Казанлък, завършил Дъжаваното художествено-индустриално училище при проф. Мърквичка. Самият Ганю Койчев носи финеса и изяществото, наследено и от именития си учител, но попивано и от тази магично-артистична атмосфера на града на гюловете, дал аромат и собствена изразност на не един и двама талантливи артисти, вписани във вечния национален афиш… Та ето, става така, че Дора посяга естествено още от детството си към четката, както години по-късно ще направи и дъщеря й Мария Кънчева, също завършила Художествената академия. Но Мария е имала разбирането и подкрепата (има я и днес) на своята майка. А Дора е трябвало да преодолява силния характер на една майка – европейска възпитаничка, завършила фармация в Гратц. Тя никак не можела да си представи дъщеря си, с картини под мишница, да обикаля галериите и да се опитва да се храни с изкуството си. Гледала с насмешка на излетите сред природата на баща и дъщеря. През лятото на годината, в която завършва училище, Дора прекарва дълго време с баща си във Велинград. Навярно, точно тези месеци, белязани от светлините и сенките на планината, ще “инжектират” после у Дора за цял живот любовта и към сочния колорит. И тогава още тя си дава сметка,че пътищата, които изминава заедно с баща си, са не просто някъде там, около Велинград, а са по-скоро – навътре в нея самата! Момичето с жажда рисува и денем, и нощем – насън, и разбира, че платното е нейната участ, която после цял живот тя ще утвърждава, рисувайки не пейзажа – а сърцето си, любовта си към родната природа. Затова навярно пейзажът й не е мъртъв, а жив и одухотворен; поел е енергиите на онова слънце в планината, както и духовната сила на окуражителната бащина ръка върху рамото й.

Следва трудното преборване с майчината амбиция да види дъщеря си фармацевтка; трогателният опит да й “адвокатства” на известния художник и братовчед на майка й Станьо Стаматов. Няколко дни преди изпитите в Академията Дора посещава ателието му, с надежда за кратко да се подготви и тогава… я стъписва платното. Същото това бяло платно, което многократно и с лекота тя е населявала с виденията си, изведнъж я уплашва. Усеща се скована. Разбира отговорността. Стъписва я форматът. Обърква я незнанието й за изискванията. Изплашва я още в първия изпитен ден големият брой кандидати за световната слава, събрани в ателието и еднакво смълчани пред темата “Ко-пачи”. И до днес със смях си спомня, как един колега, едър на ръст, демонстрирал пред останалите кандидат-студенти стойката, позицията на корпуса, когато се копае… Как беше при Бодлер: ”…двубой, в който художникът крещи от страх, преди да бъде победен”… Не, за Дора това е първата самостоятелно спечелена победа. После сама ще се чуди как е станало. После ще анализира другите и себе си. После… Дълго след този ден ще разбере, че след всяко “после” има още сто такива подобни. Всяка решена творческа задача ще поставя нови. Но за нея е важно, че е намерила себе си. Щастлива е, когато рисува. Открива щастието и в общуването със себеподобни. Първите приятелства. Срещата с Любовта. Срещите с именити творци, пред които дъхът и спира… И изведнъж камбаните на живота така се разлюляват, така силно заблъскват в гърдите й, сякаш душата й изтръгват! Бият, бият, ще я пръснат тази душа. До дъно ще я опустошат! И изведнъж – тишина. Страшна татишина от проумяването, че е загубила… баща си. Той умира в ръцете й. И дълго след това Дора ще се учи да прохожда в трудностите, ще се учи да рисува (като отначало!), ще се учи да живее без него… Адът е винаги безмълвен. Душевният ад – особено…

- Когато почина съпругът ми– спомня си днес Дора Кънчева, - преживях същото, както тогава, с татко. Трудно някой може да ме убеди, че тях ги няма. Аз си разговарям с тях пред пламъка на свещта…

Усмихва се. С онази разбираща всичко усмивка, която огрява само лицата на мъдрите. И на добрите хора… Връща разговора ни към темата за своя съпруг, син на известния във Варна д-р Спиридонов. Семейството на мъжа й - Иван Спиридонов Кънчев става нейно истинско второ гнездо. Той също е с интересна родова история. Дядо му по майчина линия е Алоиз Бюнтер,един от десетте спортисти, основали дружество “Тракийски юнак” навремето.

Как си играе понякога с нас и с посоките ни Съдбата… Взема ни в ръце и ни приласкава, а в следващ миг ядно ни захвърля в срещуположната посока; мачка ни и ни моделира като пластилин в дланите си, забравила, че сме само хора, а не богове. Макар че по мъничко от Божественото има във всекиго от нас. Тези, които са се посветили на изкуството, знаят какво имам предвид. Разбират смисъла на онази светла самота, в която нещо се ражда, защото сме имали дързосттада го погледнем в очите. Не само в изкуството – и в живота е така: погледнеш ли го в очите, и най-голямото нещастие се усмихва; и най-голямото щастие се просълзява…

Тези прости открития Дора Кънчева е направила отдавна за себе си. Дали ги е изричала? Кой знае. Понякога произнесени, думите се нараняват… Макар че и днес художничката, която на 5 юни т.г. ще навърши 80, има имена и думи, към които с удоволствие се връща. Едни от тях са споменатите вече Борис и Славка Деневи – двама художници с нелека творческа съдба, но с ярка диря в изкуството ни. Онези, които обичат пътьом да се отбиват във Велико Търново, навярно си спомнят Синята къща – творчески дом на Съюза на художниците, подарен от Борис Денев. За него става реч. И за дъщеря му…

В нашия език има красива и звучна дума: “побратимяване”. Още по-красиво е съдържанието й, утвърдено от историята и фолклора ни. Ако трябва да разберем докрай творческата връзка Дора Кънчева-Славка Денева, би трябвало да си измислим дума, сходна на посочената: нещо, като “посестримяване”. Не я търсете в речниците – няма я. По-важно е, че пълнежът-понятие съществува, макар и не така често. Приятелството на двете художнички потвърждава възможността на това рядко изключение. Не само съвместни пленери из цялата страна, не само взаимно подкрепяне в трудни лични и творчески моменти. При тях наблюдаваме едно срастване на съдбите, едно пренасяне през времето и пространството на идеи и усещания, на долавяния вълнението на другата. Обикновено за тези неща няма рационални обяснения. Когато за кратко са разделени в различни градове, те си пишат. И това не са просто писма. Това е истински богата и съдържаща времето си епистоларна литература, която е същевременно психограма и творческа грама на авторките си. Ето няколко реда от едно такова писмо на Славка Денева до Дора Кънчева от 21 май 1967 г.:

“Мило Дорче, благодаря ти много за хубавото писмо. Четох го вкъщи и на нашите… Смяхме се много на съчетанието /ти/ на акациевия аромат с миризмата на топъл хляб. Сега и тук акациите цъфнаха и пред прозореца на нашия хол има една, просто ще влезе вътре. Щом я погледна и ми идва наум твоето писмо… Голямо тичане пада при теб. Дръж се, да изкараш докрай започнатото дело. Нестор ми се обади по телефона преди няколко дена. С татко подхванахме преглед на купа зад голямата картина в хола. За няколко сутрини прегледахме всичко и по няколко пъти, за да останат около 100 картини. Нестор замина вчера и ще дойде пак за “Св.св. Кирил и Методий”, да вземе картините с камион. Дотогава аз ще ги почистя първо с прахосмукачка, после – с хляб. Ще бъде приятно. И изборът беше приятен, видяхме някои много стари работи, други пък – съвсем забравени. Татко малко се поизмори, но е добре. Нестор е много добро момче. Татко ще му подари една картина. Ако не беше той, никога такава изложба не би станала. Аз много се радвам, защото сигурно това ще подейства на татко съживително… Ох, Дорче, Дорче, вчера купих две книги. Едната за Борис Христов, а другата – сещаш се за кого. (??)… Много ти благодаря за книгите – чудесниса. И от Ермитажа репродукциите са много хубави; има там от моите любими – късноренесансови… Купих ти бои “Таленс”, само че сега не ги продават на комплекти и аз ти избрах, не ти избрах, ами направо ти взех от всички по една и две – бели. Нямаше три-четири цвята, бяха изчерпани. Но твоите любими кобалт-виолет ги има…”

Кобалт-виолет “ме гледа” и от картината насреща. Топло жълто го допълва, сякаш за да го сгрее. Доразасича погледа ми и някак стеснително добавя:

- Има една друга картина, но не можеш сега да я видиш, тя е във фонда на Софийска градска галерия. Цялата е обляна в светлина. Голяма е – 2 на 1,5. “Пейзаж от София” се казва. Ще ти покажа репродукция. Къде остана… Ето, тук…

Подава ми я и очаква реакцията ми. После, не сдържала се, ми пояснява:

- Заедно със Славка я рисувахме. Разбрахме се така: тя прави едната половина, аз – другата. Това беше централната картина в съвместната ни изложба през 1970 г. Тя имаше наслов: “Два статива пред един пейзаж”… Така, една до друга рисувахме, а Славка все ми отстъпваше по-добрата позиция. Такава си беше тя…

И Дора Кънчева потъва в спомените си. Иска ми се още малко да остана, иска ми се да й кажа нещо много хубаво, нещо за днешния й ден, за това, че колористиката й е толкова млада и жизнена; да й кажа,че обичам изкуството й, че… Но само я целувам и скоро ставам, за да успея с всичко в своя луд делник. А и за да я оставя с нейните силуети и сенки, с които й е хубаво. Защото наистина споменът те кара да бъдеш щастлив; “той идва като пешка, превърнала се в царица в края на игралното поле”, както казваше един мъдър човек...

Елка Няголова