0

Вашата колекция е празна

25 Февруари, 2012

Стожер е единственото село на красивия път през равнината между Варна и Добрич. Типично добруджанско е, с добри стопани, китни къщи и богати дворове. Днес може би населението ми се дели поравно на българско и ромско. И едните, и другите знаят, че вкусният хляб на равнината е замесен с много труд и пот. Къщите на ромите не се отличават от другите, а за гето с изкорубени бордеи изобщо не може да се говори. Училището е пълно с деца. Големият път разполовява селото и дава шанс на мнозина да потърсят работа в двата големи града. А някои да поемат и по-надалеч...

Бадуля - "Музика от Стожер"

Преди повече от 20 години едно слабичко, смугло момче, със свенлива усмивка и мечтателни очи, тръгва към София, за да кандидатства в Националната художествена гимназия. Съпровожда го баща му, а е насърчен от учителката си в школата по рисуване в Добрич, която посещава в предходните две години. Радослав вече е чул, че в подобни училища се влиза много трудно и най-често са ти нужни много връзки. Няма такива. Има само това, което Бог му е дал. И възседнал мечтата си да стане художник, се понася по цигански красиво на нея, без седло и юзди.

Гимназията и София му дават преди всичко критериите за истинското изкуство и го срещат със значими личности и образци. Като всеки млад човек си създава кумири. Рано осъзнава, че не трябва да ги копира, а да се учи най-вече от философията им. И започва сам да си изгражда философия. Показността и суетата на артистичните среди в големия град са му чужди. За него велики са Казаков и Генко. Надежден ученик е и редовно получава стипендия от СБХ. И странен знак на съдбата: най-близък приятел в класа му е Румен Малчев от с.Окоп, Ямболско. Представяте ли си опорните им точки: Стожер и Окоп?! Днес са пораснали момчета и физиономични художници. Бедността не им позволява да продължат в Академията и се връщат в родните си села. И слава Богу! Взели са толкова, колкото им е нужно. Униформеното, подражателско изкуство им е чуждо. Боготворят Емил Стойчев и Енчо Пиронков.

В един летен следобед преди 15-ина години при мен в галерия „Кавалет” дойде варненският дизайнер Пеньо Пенев. Водеше едно младо момче, с две-три картими под мишница. Тогава се запознах с Радослав. Картините бяха много различно от всичко, което съм виждал. Мистична баладичност и странна притегателна енергия струяха от простичките на пръв поглед малки платна. Артистичната наивност в изказа и приличната култура на живописване ми подсказаха, че художникът не е дилетант. Радослав се усмихна дяволито и с няколко думи ми разказа живота си. Подчертаваше, че е с цигански произход и беше с ясното съзнание, че това го прави различен от другите художници. Излъчваше свенливост, но и самочувствие.

В следващите месеци се виждахме, когато ми носеше нова картина. В близо 25 години професия на галерист съм срещал стотици художници и съм виждал море от картини. Не само у нас, разбира се. Нерядко съм адмирирал млади автори, обещаващи с качествата си и съм им давал кредит на доверие. Но да откриеш художник, завършен, самобитен и много талантлив, си е професионално удоволствие!

След годините в столицата това момче беше избрало доброволната си изолация в родното село. Там, живеейки по цигански простичко, трудно, но щастливо, Радослав продължаваше да рисува. Единствено нощем, след уморителния ден в пясъчната кариера, и след заспиването на малкия му син, идваха блажените часове на свещенодействие. Разказваше ми, че рисува под една крушка с мъждукаща светлина. „Аз съм художник-прилеп” – смееше се той. Затова и сам си беше сложил артистичния псевдоним: Бадуля. На цигански означава „прилеп”. Така подписва картините си.

Почти по същото време във Варна при мен дойде и момчето от с.Окоп – Румен Малчев. И до днес двамата говорят с възторг един за друг и се чуват по телефона всяка седмица. Селцата, в които изповядват живота си, отдавна не са за тях само географска и родова топонимия. Те са духовните им крепости и там се случва онова, за което Бог ги е докоснал. Затова синовно, във всяка картина след името си изписват: „с.Стожер”, „с.Окоп”. Правят го с наивно красив детски почерк, както навярно са го изписали за първи път в училище. Обещал съм им един ден да ги покажа в съвместна изложба.

Тогава, преди 15 години, от Бадуля купих около 20 картини. Пазим ги всички до днес, защото цялото ми семейство му се радва и възхищава. Красив цикъл от ромски балади, често докосващи се до античността, с необичаен прочит и намигване през рамо, с архетипове и антропологични чудатости, с молитвени приказки и бедни селски мадони, светещи с лицата си. Тогава Бадуля живописваше по-моногамно, „изваждайки” от стожерската нощ виденията си. (Обожава Рембранд и играта му със светлината.)  Персонажите му, странно тромави и статични, бяха като придатъци на земята, върху която са стъпили, като архаични и недодялани монументи на човеко-животни, човеко-богове, всички в някаква страстна тайнствена обвързаност.

Говорехме си дълго и само за изкуство. Бадуля сияеше от това, че го ценя и подкрепям. После медиите бързо го усетиха, появиха се текстове със заглавия „Пикасо от с.Стожер” и др. подобни. Последваха няколко изложби във  варненски галерии. За немалко години под крилото си го взе арх.Митко Стефанов. Императивите на живота принуждаваха Бадуля често да работи и по поръчка. Аз му говорех непрекъснато, че трябва да се пази от декоративността и да съхранява автентичната си изразност. Исках да го покажа пред софийска публика и извън страната. Но за това е нужно да рисува поне една цяла година без никакви други ангажименти. А той носеше голямата отговорност - да осигурява хляба на семейството си. Затова денем човек можеше да го открие на някой строеж, на полето, или в ябълковата градина край селото. А нощем...

- Рисувам само това, което виждам и преживявам – обича да казва Бадуля.

От миналата есен отново ми носи по една нова картина всеки месец. Станал е по-изящен и цветен, а сюжетите му са по-земни, наситени с езическа обредност и селски мадони, облечени в красиви добруджански носии. С паста създава нежна растерна фактура на места, което прави картините му по-стилни. Плодната земя е обагрена с шевиците на бабините черги, а от небето се спуска бялата им кобилка, за да хапне от ябълките във коша, който носи майка му. Тази кобилка не му дава мира и в сънищата. Обичал я много, но преди няколко години баща му я продал. После разбрал, че хората, които са я купили, са я заклали. Плакал дълго заедно с невръстния си син. И нарисувал, както казва, най-хубавата картина, която е правил досега. Катарзис след болката... А духът на кобилката продължава да навестява платната му. Нали и в песента е казано: „Циганинът без кон е като птица без криле”.

По Васильовден т.г. централната телевизия посвети няколко часа на ромския празник. Висока чест за Радослав беше, че го поканиха. Радваше се като малко дете. Разказа на водещия и зрителите колко обича селцето си и как за нищо не би го заменил, защото това е малката му-голяма вселена, от която черпи сили. И че там се случват толкова много и вълнуващи неща, че няма да му стигне един живот да ги нарисува. Гледам картините му и си казвам: „Е, как да не му повярваш на това циганче!” Талантливият Прилеп от с. Стожер...

Валерий Д. Пощаров


Оставете коментар

Коментарите се преглеждат от модератор.

ИЗКУСТВО ПО EMAIL?