Вашата колекция е празна
Градовете не са площади, мостове и улици. Нито пък само крепостни стени и други следи от стари цивилизации. Градовете имат и своята стара и съвременна културна топонимия. Визитката им са онези артисти, които с изкуството си насищат пространствата наоколо, но и душите край себе си, с онази духовна енергия, която осмисля и мостовете, и улиците, и площадите... А на човеците дава самочувствието: „В моя град е роден писателят Х.” Или: „Аз живея в града на художника У...” Когато са съвременници, няма да видите имената им в картите на тези градове. Но все едно – те маркират родните си места със своето присъствие. Или отсъствие...
Кажем ли „Пловдив” и в съзнанието ни се очертават кривите калдъръмени улици на Стария град, където днес могат да се видят както следите на Златю Бояджиев, Цанко Лавренов и Васил Бараков, така и къщите-музеи и галериите, събрали изкуството на славната петорка: Георги Божилов-Слона, Йони Левиев, Димитър Киров, Енчо Пиронков и Христо Стефанов. Кажем ли „Бургас” и започваме да шепнем: „Колко си хубава, Господи, колко си хубава...” и чуваме... тишината на Христо Фотев, или виждаме неподражаемото синьо на Георги Баев – Джурлата...
Различни фигури кръстосват миналите времена на Варна. Но днес е достатъчно да споменем името на Стоимен Стоилов, за да видим ръста на съвременното изкуство и да доведем във Варна целия свят... Да, той – светът, започна да идва тук още преди години, когато се създаде и наложи марката „Варненско графично биенале”. По това време имаше една група – млади тогава художници, които водени от своя – и формален, и неформален лидер – Стоимен Стоилов, привличаха големия свят на световната графика тук, на морския бряг. Чехи и словаци, испанци и французи, унгарци и японци... Цели кохорти от най-добрите в света графици минаваха през Международното биенале на графиката, подреждаха по стените на галерията своите емоционални и мисловни „взривове”, показваха нови техники, а през деня се заседяваха в магнетичната бивша фабрика „Вулкан”, превърнала се не просто в ателиета на Стоимен и неговите приятели, а в една артгостоприемница, в която художниците се сприятеляваха, спореха, вълнуваха се, възторгваха се от хубавите момичета по улиците на Варна, възторгваха се от изкуството на най-добрите, рисуваха – където намерят пространство – дори по вратите на ателиетата... Някои от тези „автографи” са с изключителна и непреходна международна стойност...
После Пътят и житейските изпитания отведоха Стоимен Стоилов в града на бившите Хофбурги - Виена, където и днес кипи световното изкуство. И там той не се изгуби. Напротив – намери своето място сред най-признатите. Превърна се в културен топос, напомнящ с присъствието си, че „и ний сме дали нещо на света...” Достатъчен е само погледът върху неговата впечатляваща творческа справка, за да си отговорим на въпроса „Кой кой е в нашето изкуство?”
Впрочем, този въпрос малко се размива в хаоса на днешните културни селекции. Често в ръцете ни попадат малки или по-представителни каталози (меценатите нямат собствена селекция и тяхната щедрост не винаги е насочена към най-доброто), в които четем огромен географски поменик – в какви колекции има творби от този художник. Хубаво, няма лошо – разлетели са се български картини по света и радват някого... Но тези поменици се възприемат често с респект от хора, които не знаят за какво става дума. В изкуството, колкото и възприемането и оценките да са субективни, има критерии, налагани от световните авторитети – музеи, културни институции, селекционни журита... Даже отварянето на тежки и консервативни по своя характер врати, също може да е критерий за мястото на художника в световното изкуство. Така, както стана преди години с нашия художник Емил Стойчев например, когато голяма негова изложба бе открита в Двореца „Багател” в Париж от Жак Ширак (по това време Кмет на вечния град на изкуствата). Така стана и с художника Стоимен Стоилов, чийто почитател е и Волфганг Шусел, бивш Канцлер на Австрия. Именно по негова покана нашият художник остави специално работени свои творби в кабинета на Шусел, а и във Външно министерство на Австрия. По повод на Международен форум на върха за правата на човека, след дълга подборка между редица художници селекционна комисия избра именно нашия Стоилов да разрисува темата за човешкото страдание върху общо 200 квадратни метра (!!!), творби, изложени не къде да е, а в Двореца „Хофбург”! По-късно пък във връзка с годишнина на метрото във Виена Стоилов е избран отново с конкурс да визуализира тази годишнина, като изрисува 200 емблематични за този град фигури – от Хофбургите, през Моцарт, Щраус,Фройд, Канети, та до днес.
Оценките, написани за него, са много. Нека с тях да се занимава историята на изкуството. Аз ще спомена само две от тях:
Изкуствоведът Паскал Стокер: „Епистоларен акт на общуване между различните епохи. Тук и там се разкрива един вълшебен цирк, пътуващ в безвремието, едно театрално пространство, безспирно отворено, изпълнено с хора и едновременно - леко носещо се из въздуха.”
Бившият канцлер на Австрия Волфганг Шусел: „Изкуството е душата на Европа, в този смисъл художникът Стоимен Стоилов е истински посланик на европейската култура”.
Ще добавя само, че маестрото е наистина един повелител на Времето. В неговите неоренесансови по своя характер творби прецизната му ръка и развълнуваната му душа минават без митнически контрол през различните културни пластове от развитието на цивилизацията, утвърждавайки действително ценностното – така, както детето пресича иреалните пространства на съня и ги омесва със завидна свобода с настоящето...
В тези ми редове няма патос, защото има просто факти. Те не се нуждаят от рекламноброкерско украсяване, на каквото често сме свидетели, уви! Но има едно припомняне за това, че за голямото изкуство са нужни критерии. И тук прийомите на някогашното – иначе прекрасно по своята същност движение „Направи си сам!” – са невалидни. Въпреки всякакви пози, неконтролирано говорене и силно тропане по местния културен мегдан, докато пушилката ни попречи да видим кой бърка стъпката и кой е майстор... В голямото изкуство автокороноването предизвиква ... снизходителни усмивки. В тази зона други и на друго ниво открояват най-добрите... И варненецът Стоимен Стоилов очевидно е сред тях. Затова си мисля, че днес пред родния му град стои едно предизвикателство: да се отсеят комплексите и да се помисли за едно достойно събиране на творби на художника, както и на информация за неговия творчески път, за да не стане така, както преди години се получава с Витебск, реагирал ненавреме и разминал се с възможността да притежава най-стойностната музейна сбирка на големия си съгражданин Марк Шагал...
И накрая – едно лирично отклонение... Случи ми се преди години да попадна във Виена по време на големия и престижен Международен дунавски фестивал на изкуствата, в афиша на който по традиция се четат най-значимите имена. Някакъв късен вечерен концерт беше причината да пресека почти в полунощ града с метрото. По станциите – обичайната картина – повече туристи, отколкото виенчани, привикнали към по-умерен и консервативен ритъм... Вътре, сред насядалите пътници – една сънливост и умора от дългия ден. Отвън – по станциите – обичайните огромни реклами за рога на изобилието, предназначен за потребителите на всякакви материални блага... На другия ден ми се наложи отново рано да пътувам из града с метрото. И още като влязох... От всички стени, от всички станции ме гледаше една огромна синя риба, яхната от Homo sapiens и натоварена с багажа на нашата цивилизация... Метрото беше буквално посиняло от огромния плакат на откриващия се този ден фестивал. И този плакат беше по картина на българина Стоимен Стоилов! Притихнах, развълнувана на своето място. До мен една млада арабка с дете на ръце, схванала, но не разбрала причините за вълнението ми, ме попита мило: „Да Ви помогна с нещо?” Побързах да я успокоя: „Не, не, благодаря! Всичко е наред.“ Повече не ù казах. А и нямаше да ме разбере...
Елка Няголова