Вашата колекция е празна
Много скъпи наши приятели си тръгнаха почти внезапно - без предизвестия, от този живот – Данчо Кръчмаров, Жоро Давидов, Лика Янко, Митко Лалев, Снежина Попченчева, Дики Райков... Ето, че и Емо Попгенчев не направи изключение. Всички те бяха имунизирани срещу най-типичната „болест” на артистиното съсловие – суетата. И затова предпочетоха да се оттеглят тихо и ненатрапчиво – така, както живееха.
Емо ми се обади за последно в един горещ юлски ден на това лято. Зарадвах се, че е във Варна и си обещахме да се видим на следващия ден в галерията. Откривах изложба на Нуша Гоева... „Аз много я ценя” – ми каза той по телефона. Не ме изненада, нали са от една кръвна група... В гласа му нямаше и сянка от това, което вече е изпитвал. Беше благородник и в болката си. На другия ден дъщеря му спешно го е отвела в София. След дни – тежка операция, тежка диагноза, а след още малко... Дали не беше дошъл да се сбогува с морето, което толкова му липсваше в последните години, след като се премести в София, по-близо до дъщерите и внуците си. Съдбата му подреди така картите. Снежито, голямата любов и приятел в живота му, си отиде внезапно в един августовски ден преди няколко години. Тя, варненката, беше причината той, балканджията от Габрово, да се засели край брега на морето, да си родят децата и да си нарисуват картините. Деляха едно ателие и един живот. Никой в гилдията не говори само за единия, без да спомене и другия. Голям тандем. Индивидуалности като стил и маниер на живописването, с почти противоположна естетика. Смееха се, че рисуват обърнати с гръб един към друг. Но животът им беше крило в крило и душа в душа. С приятелите си говорим, че Емко си тръгна отдавна, още в Оня августовски ден. Съдбата му отреди да мине през катарзиса на болката - не толкова физическата накрая, а най-вече на душевната. В София изпита и огорчението от нихилизма и безразличието на гилдията. А Емануил Попченчев е уважавано и доказано име в съвременното българско изкуство. И не само у нас. През 1991 г. известната парижка аукционна къща „Друо” прави търг на българска живопис. Единствено на Попгенчев се продават всичките 12 картини! Той не парадираше с това. Не чукаше по вратите на галерии и не се натрапваше на никого. Конюнктурният пазар, ако такъв има изобщо у нас! - не го оцени по достойнство. Рисуваше по цял ден, продаваше малко, но ми казваше, че това е наркозата му и спирането е равносилно на смърт. Щастлив беше от работата си с галерия „Кавалет” и горд с най-високото й отличие, връчено му през 2001 г. – Почетния сребърен кръст. По телефона го намирах често в трамвая, напът за или от ателието му в София. Разказваше ми, че е малко и скромно и затова рисува само малко формати. А е завършил стенопис и след себе си остави прекрасни големи композиции във варненската опера, във фоайета на училища и хотели, в Дома на хумора и сатирата в Габрово... Там преди няколко години получи най-високата награда на Международното биенале на хумора и сатирата.
Стилът му е изразено кубистичен, а сюжетите му – омайващо-лирични, с красиви и нежни послания. Душата му беше такава... След смъртта на Снежина се родиха стихове, които той свенливо донесе на Ели и й каза, че са съкровена изповед, а не поетична претенция. Вълнуваше се като малко дете.
Сега си мисля, че Снежина и Емил имаха предчувствие за това, което предстои. А бяха все още млади... Непосредствено преди тя да си отиде, подбраха най-силните картини от ателието си и ги подариха на варненската галерия. Прекрасни, големи музейни живописни платна. Преди две години Емко ме повика да отделим негови творби, които дари на любимия си роден град Габрово. Правеха това по възрожденски красиво и не очакваха почести и благодарности. Напоследък живееше трудно и аскетично с оскъдната си пенсия на художник – унижение, споделено от повечето български артисти през т.н. преход. Беше се превърнал в своеобразен отшелник и му стигаше любовта на близките му и на неколцина приятели.
Изложбите му в "Кавалет" и не многото продадени картини му даваха надеждата, че все пак не е забравен. През 2002 г. ни се удаде редкия шанс да работим за един нов хотел в "Албена". С арх.Владо Попов възложихме на Емо да проектира и разрисува цялото огромно фоайе. Темите бяха от митологията – Калиопа, Орфей, Евридика, аргонавтите, Дионисий и т.н. Попгенчев беше в стихията си и реализира великолепни фризове и пана.
Сигурен съм, че за този художник тепърва ще се говори подобаващо в професионалните среди. Сигурен съм, че името му ще остане завинаги в златната енциклопедия на изобразителното ни изкуство на границата на двете хилядолетия. Или просто наивно вярвам, че над равното, често омерзително битие, има един духовен Балкан. Там някъде, отвисокото, библейски побелял и със сини, топли тако августовско море очи, ни се усмихва всеопрощаващо Емо.
За 10-годишнината на "Кавалет" през 2008 Емил нарисува специално картина, която донесе от София. Беше в четири части, които той усърдно сглоби. В малкото си ново ателие не можеше да направи такъв голям формат. Казах му веднага, че я купувам. Беше прекрасна, направена специално и с много любов. Емо знаеше, че купувам негови картини, защото много го ценя като художник.
- Познай как съм я нарекъл – дяволито ме запита той. – Погледни на гърба...
Надписът беше: "Пак ще се срещнем след 10 години..."
Емката е вече в небесния отбор на „Кавалет”. Вярвам, че с Митьо Киров, Джурлата (Георги Баев) и Митко Лалев си посядват в някоя кръчма край Млечния път, посръбват си млечно-бяла мастика и си говорят за картини, за хора и за Живота...
Валерий Д. Пощаров