0

Вашата колекция е празна

27 Март, 2009

На 16 януари 2009 г. в един от салоните на СБХ на ул. „Шипка” 6 в София беше открита изложба на Данаил Райков. Дойдоха много хора. Само Дики го нямаше. В една реанимация във Варна той се надлъгваше със смъртта.

Изкуствоведът Димитър Грозданов даде начало на вернисажа и изрази съжалението си, че късно открива толкова различен и талантлив художник. След него Николай Майсторов прочете патетично в негов стил слово, в което имаше верен анализ за художника и неговите творби. После думата взе непознат за мен човек, който надълго заразказва как неотдавна в кафенето на СБХ, на съседната маса е видял възрастен мъж, чиито сини, по детски чисти очи, му подсказали, че е артист. Заговорил го и разбрал, че отдавна е завършил сценография, че е дългогодишен член на Съюза на художниците и че от две години чака да му бъде дадена дата за юбилейна (за 75-годишнината му) изложба. След малко пристигнал Николай Майсторов, видял албумчето на Райков и му казал, че е един от най-големите живи наивисти в България. След това го завели до канцеларията, за да си пусне молба, защото такива като него са неоправни и не знаят, че има формалности. И така – изложбата вече е факт, за което сме много щастливи. Жалко, че художникът го няма...

Истината е, че Дики Райков си беше подал молбата за юбилейна изложба по всички правила още преди три години. Напоследък беше подредил в София няколко изложби на различни адреси и те бяха отразявани от медиите. Искаше да направи изложба на „Шипка” 6, защото се смяташе за един от гилдията на българските художници. Странно защо стоеше в края на списъка на чакащите. И на откриването някой се биеше в гърдите, че е направил невъзможното, за да се състои тази изложба. До мен Рада и Теди Москови, близки на Дики Райков, роптаеха в недоумение.... На „Шипка” 6 отдавна всичко е спокойно. През януари е тягостно.Там е непрестижно да подредиш изложба. Половин час след откриването „добросъвестен” служител изгаси половината от осветлението на залата, подканвайки хората да си тръгват. Едно „мероприятие” от календара на СБХ се беше състояло. Наоколо площадите бяха оплискани с кал, злоба и омерзение. България беше „безгазова”, политически безхаберна, безразлична до нихилизъм. И в центъра на полутъмната ни, полуевропейска столица, в една тъжна, полужива сграда на един полужив творчески съюз, с наивната си чистота светеха картините на Данаил Райков. И навярно в една далечна реанимация той всеопрощаващо се усмихваше...

...

Братя Райкови са една от безспорните легенди на артистична Варна. Театър „Щурче” е емблема, изграждана и защитена с два живота, с много всеотдайност и любов. Обикалят целия свят с каручката с чергилото, както образно се изразява с една от картините си Дики. А порасналите деца им благодарят за благородната зараза да търсят и обичат изкуството. Двамата близнаци си поделят работата по братски: Ангел, който е режисьор, се занимава с постановките, а Данаил – с декорите, костюмите, куклите.

Тази е причината едва в последните 15-ина години Дики да се затвори само с картините си в таванчето на къщата на Галата. Една споделеност, носеща не по-малко магия от работата с децата. Преди време си построи малко ателие в двора, наподобаващо параклисче, за да бъде съвсем сам в изповедите си. Ако отсъстваше от Галата, значи беше в Родопите. И никъде другаде.

Въпреки трудностите и драмите в живота си Данаил Райков си е изграждал философия, облъчена от позитивизъм. „Злобата е най-мръсната боичка върху палитрата” – ми беше казал веднъж. В един глас с брат си признават, че децата от „Щурче” са ги съхранили. Те са в спомените и в сънищата им и затова често населяват кавалетните композиции на Дики. Пъстроцветни пространства, изпълнени с персонажи и действия от приказки, майсторски обединени в абсурдно място и време. В едновременно четири сезона си общуват Малкият принц с Дон Кихот, Ряпата с патриархалната дядова редичка зад нея, Снежната кралица със замръзналото – уж, незамръзващо, море, Старецът на Хемингуей със скелета на оглозгания си живот... Приказки в приказката...В друга картина поетичните странници на Константин Павлов се нижат във вавилонска нишка от морето нагоре по пътя, в чийто край е църквата с белия ангел. Живот, радости, мъка, любов, омрази и вселенското паяче на космическия мир и забрава...

Творенията на Дики Райков не са илюстрации, въпреки първоначалната заблуда при срещата с тях. Те винаги са рисувани с послания. Понякога – закодирано, но с ключе, оставено под черджето пред теб.

След морето Родопите са големият духовен акумулатор за художника. Обичам един негов автопортрет – прегърнал е като Бог два метафизични хълма – бели биволи, а между тях е сгушена река и малко селце...

Да, метафорите и хиперболите, магичната иреалност и стилизации доближават Дики Райков до наива. Но на него това не му е достатъчно. Той опоетизира всеки сюжет и идея и така избавя творенията си от обикновена декоративност. Работи най-вече с пастелни бои върху картон. Често полага цветовете– фовистично чисти, за да пренесе неподправено емоцията си. Обожава бялото. Зима, чисто, сняг, опрощение... И една призивност за простоземно щастие. Не сме си говорили никога за религията, но християнската му душа е изляла добродетелите си в картините му. Когато синът ми се връща във ваканции, бърза да отиде на Галата, за да го види. Така беше и по Коледа, преди Дики да влезе в болницата за операция. А преди две години, когато разбра, че Валерий Младши отива в Атон, го помоли да му направи снимка на отец Пахомий – пазителят на „История славяноболгарская”. Портретът беше в профил, а Дики го „обърна” в картината си с лице към нас – тих, смирен и мъдър, под едно вековно дърво.

...Сравнително късно, едва през последните години, се сближих с художника и човека Данаил Райков. В пренаселеното ни артпространство той се появи като ненатрапчив, но страшно убедителен коректив на пошлостта и суетата, на парадирането и безплодния артистичен снобизъм, на комерсиалните напъни да се предлага на публиката изсмукан от пръстите псевдонаив. Щастлив съм, че по негово желание открих последните му две изложби във Варна, едната от които през 2007 беше в галерия „Кавалет” и отбеляза 75-годишнината на близнаците. Беше вълнуващо до късна вечер с порасналите щурчета, с Мариус Куркински (един от тях), с признателността на един град...

През последните си трудни месеци Дики носеше мисълта за тази изложба в София като съдбовен знак. Защо искаше да я подреди? Аз, а и тези, които добре го познават, знаем, че това беше най-малко артистична суета или надежда да получи някакво късно признание. Данаил Райков искаше да направи в столицата на Родината си, в дома на артистичната си гилдия, своето морално завещание. Дори с риска, да го помислят за наивник. Посланието в това завещание е написано простичко – с един живот и един талант. Стоях пред любимата си картина, чиято история художникът ми беше разказал...

През една зима в Родопите отишъл в местност край Девин, където започнал да рисува малък параклис край големи скали с пещери. Изведнъж почувствал някого зад себе си. Обърнал се и видял монах-отшелник. Стреснал се и... се събудил. Докато е рисувал в зимата и студа, бялата смърт го е докоснала и въображаемият човек го спасил с появата си.

Молех се в янурската нощ този монах да се отзове и в една реанимация във Варна, за да върне Дики в живота...

P.S.: Два дни след откриването на изложбата Данаил Райков изпадна в кома. На 8 февруари той почина.

Валерий Д. Пощаров


Оставете коментар

Коментарите се преглеждат от модератор.

ИЗКУСТВО ПО EMAIL?