Драган Немцов разказва за приятелството си с Кристо, за срещите си с модерното изкуство и за необходимостта на един творец да експериментира. На близо 80 години Драго започва да рисува върху своя iPad и създава стотици дигитални творби.
Прочетете още 
Вълнуващ разказ за живота и изкуството от първо лице. Ради Неделчев споделя за трудните и красивите моменти, които са го изградили като творец.
Прочетете още 
Никола отдавна ме представя като свой близнак с изостанало развитие - това е и простото обяснение за "привидната" разлика във възрастта. Като юноша, когато му подаряват първите маслени бои, изтърва единствения автобус от Чирпан за Колю Мариново и тръгва пеш посред най-вълчата зима на 26 км в посока север. Тръгва с единственото желание да нарисува първата си картина, както и става, но преди това предвидливо записва -"Ако загина, да живее Рембранд!". Петдесет години по-късно той ме завежда на същото място и така откривам за първи път силата на Тракия и нейните хора.
Прочетете още 
Преди 40 години за пръв път видях творба на Петър Чуклев. Казваше се „Старият клоун” по Шарл Бодлер, изпълнена с графичната техника „суха игла”. Лицето изпито и набраздено от дълбоки бръчки, погледът изразителен, с някаква затаена тъга, дългите пръсти на ръката, чувствено извити нагоре. Онзи, който забавляваше и разсмиваше хората, излъчваше някаква скрита болка и умора от живота. И днес не мога да обясня чувството, което изпитах тогава. Стоях онемял и потресен от дълбоката човечност на образа. От тогава се привързах към изкуството на Петър Чуклев.
Прочетете още 
Стара софийска къща в квартал Оборище, дървено стълбище води до светло таванско жилище с красива тераса към оживен столичен булевард. Когато тук са живели Васил Иванов и неговата съпруга Елисавета Йосифова, слънчевото утро не е било прекъсвано от шума на трамваи. Прозорците са били отворени и вятърът е танцувал с ефирните завеси под звуците на братски песни на Петър Дънов.
Прочетете още 
Двадесет и пет години съзнателен живот и реализация в една професия не са малко. Но „галерист“ не е просто обичайна професия, няма такава специалност в университетите, няма учебници за нея и така е по цял свят. Галеристът трябва да е специалист и мениджър, да създава физиономия и стратегия на галерията си, когато тя е частна, да более истински за културните процеси, да мисионерства духовно, да е посветен на художника, да намира формула да спасява икономически галерията си, особено в държава, с отсъстващ културен климат и ширеща се политическа културофобия. Натъжавам се, като си помисля колко галерии възникнаха и изчезнаха в тези 25 години на „преход“. И като слушам отзивите на специалисти и познавачи, на мастити журналисти и видни художници, ще взема да повярвам, че не съм профукал този четвърт век от живота си. И може би имам право да започна да нахвърлям по някое споменче върху белия лист...
Прочетете още 
50 години по-късно публикуваме четири писма на Васил Иванов, създателят на "Космическата графика", до СБХ и до Тодор Живков, по повод на „забранената“ му първа изложба от цикъла „Космос“. Публикуваме писмата без редакция, като сме си позволили единствено да подчертаем най-интересното.
Прочетете още 
Различни фигури кръстосват миналите времена на Варна. Но днес е достатъчно да споменем името на Стоимен Стоилов, за да видим ръста на съвременното изкуство и да доведем във Варна целия свят... Да, той – светът, започна да идва тук още преди години, когато се създаде и наложи марката „Варненско графично биенале”. По това време имаше една група – млади тогава художници, които водени от своя – и формален, и неформален лидер – Стоимен Стоилов, привличаха големия свят на световната графика тук, на морския бряг. Чехи и словаци, испанци и французи, унгарци и японци... Цели кохорти от най-добрите в света графици минаваха през Международното биенале на графиката, подреждаха по стените на галерията своите емоционални и мисловни „взривове”, показваха нови техники, а през деня се заседяваха в магнетичната бивша фабрика „Вулкан”...
Прочетете още 
Преди повече от 20 години едно слабичко, смугло момче, със свенлива усмивка и мечтателни очи, тръгва към София, за да кандидатства в Националната художествена гимназия. Съпровожда го баща му, а е насърчен от учителката си в школата по рисуване в Добрич, която посещава в предходните две години. Радослав вече е чул, че в подобни училища се влиза много трудно и най-често са ти нужни много връзки. Няма такива. Има само това, което Бог му е дал. И възседнал мечтата си да стане художник, се понася по цигански красиво на нея, без седло и юзди.
Прочетете още 
Емо ми се обади за последно в един горещ юлски ден на това лято. Зарадвах се, че е във Варна и си обещахме да се видим на следващия ден в галерията. Дали не беше дошъл да се сбогува с морето, което толкова му липсваше в последните години, след като се премести в София, по-близо до дъщерите и внуците си. Съдбата му подреди така картите. Снежито, голямата любов и приятел в живота му, си отиде внезапно в един августовски ден преди няколко години. Тя, варненката, беше причината той, балканджията от Габрово, да се засели край брега на морето, да си родят децата и да си нарисуват картините. Деляха едно ателие и един живот. Никой в гилдията не говори само за единия, без да спомене и другия. Голям тандем. Индивидуалности като стил и маниер на живописването, с почти противоположна естетика. Смееха се, че рисуват обърнати с гръб един към друг.
Прочетете още 
В дългите години на житейско и професионално приятелство имах привилегията да показвам картини на Христо Кралев в Добрич, Варна, София, Виена, Москва, Анаполис, Вашингтон... И да се уверявам непрекъснато в завладяващия универсум на неговите послания, без значение на географската ширина. Той е сред художниците, белязани с таланта си да оставят послания. Превърнал го е в своеобразна мисия. Прави го без шум и суета, толкова присъщи на гилдията. Тези послания са с лесен код, простички и мъдри, като в народна песен, легенда, балада. Денем Христо се рее из полята на родната му Добруджа, а привечер се прибира под стряхата на ателието си. Нощта е време за свещенодействие и вслушване в атавистичните звуци на кръвта. Езичество и християнство, обреди и сакрални сюжети се завъртат около нестинарската жарава.
Прочетете още 
Братя Райкови са една от безспорните легенди на артистична Варна. Театър „Щурче” е емблема, изграждана и защитена с два живота, с много всеотдайност и любов. Обикалят целия свят с каручката с чергилото, както образно се изразява с една от картините си Дики. А порасналите деца им благодарят за благородната зараза да търсят и обичат изкуството. Двамата близнаци си поделят работата по братски: Ангел, който е режисьор, се занимава с постановките, а Данаил – с декорите, костюмите, куклите. Тази е причината едва в последните 15-ина години Дики да се затвори само с картините си в таванчето на къщата на Галата. Една споделеност, носеща не по-малко магия от работата с децата. Преди време си построи малко ателие в двора, наподобаващо параклисче, за да бъде съвсем сам в изповедите си. Ако отсъстваше от Галата, значи беше в Родопите. И никъде другаде.
Прочетете още 
